Многоликата демокрация и меката европейска тоталитарност

Какво е демокрация? Колко различни броя определения можем да намерим за демокрацията? Вероятно всяка една политическа парадигма (тоест структурно различна от друга) ще има собствен учителски разговор (university discourse) в подкрепа на тотализатора (master-signifier) “демокрация”. Първо, разбира се, това ни говори, че думата няма изконна стойност – апропо както повечето думи. Няма “демократичност-ност”, щом означителят (signifier) e предефинируем толкова свободно. Марксистко-ленинистката парадигма оправдаваше тоталитарния си мандат посредством този тотализатор (наблюдавай играта на думи); дори Хитлер използва понятието, когато е в полза на NSDAP. Европа явно се е научила да ползва тотализатора доста умело.

Новината е, че ЕП е решил да “осъди” демократичните избори в Грузия. Като недемократични, разбира се. Спонтанният ни отговор е – и преди съм писал по въпроса, – че демокрацията е демокрация, само ако ние кажем. Тогава, всяко отклонение от праволинейната политика на федералистите в Европейския парламент следва да бъде наказано. ЕП иска да наложи санкции, защото не могат да упражнят контрол върху – да превърнат в протекторат – потенциалната държава-членка. А мотивировката е повече политически капитал срещу Русия. Това не го казват, естествено, защото с користен тотализатор идва и користен учителски разговор. Всичко и всички в името на “демокрацията” а-ла ЕП. Защото пропука ли се разговорът, тотализаторът става импотентен. Всъщност, официалният мотив не е толкова различен от нашето спонтанно разбиране. Цитират “многобройни нарушения” като “сплашване на избиратели, манипулиране на вота” и прочее. Човек ще си каже, че има нещо ценно (чети “ценност”) в тази федералистка “демократична” парадигма. Нещо, което си струва да бъде обединителна Кауза. Уви, следва да видим, че нещата не са толкова розови.

Коя е европейската държава с очеизбождащо манипулирани избори? България. Имаше ли и малък коментар от ЕП по нашия кризисен момент и въпрос? Ни най-малък. Напротив, лицето, което прозрачно и без угризения казва пред камерите, че на практика ще си закупи мажоритарна позиция на следващите (за Бога, осми) избори, получава награди, прегръдки и одобрение. Двуличието – ако мога да си позволя да ползвам морализиращата дума – на Европейския парламент, респективно Съюз, е потресаващо. По две причини.

От едно гледище, този устойчив опит за меко тоталитарно управление трябва да бъде уважен. Нещо като безкръвните революции; толкова спокойно и безаварийно заместване суверенитета на страна-членка първо от юридическа, после от икономическа и накрая – убеден съм, че следва – от административна платформа до целокупен разпад на самоуправлението на държавата. Едно неподозирано превземане. Не; едно радушно превземане – инструментът е срам и огорчение. Митът за неможачеството. И ние сами си казваме “брех, мамка му стара, не можем ли да се напънем да бъдем като батковците и каките от големите държави, как не ни е срам!”, с което и загърбваме иначе обединителните приказки, които са чисто български. Готови да забием нож у дълголетен другар, само и само да сме приятели с другите “готини момчета”, защото имат плейстейшън, а онзи няма. И колко би било хубаво, нали, да можем да играем на плейстейшъна.

От друго гледище, тази груба намеса е грозният фекалий на властващата неолиберална парадигма. Свобода за всеки – стига да е под наш надзор. Свободна търговия – стига ние да я насочваме. Свободна реч – стига ние да я редактираме. И така нататък, и така нататък. Този гнусен екскремент, който впрочем е напълно естествен, е присъщ на всички твърдо- или мекототалитарни парадигми. Но именно тук срещаме дефиницията на двуличието. Разбирам еврофедералистите да си признаваха, че се стремят към такъв тип управление, и че този квази-колониален режим се вихри в името на добруването на новите членки (както всяка квази-колониална мотивировка). Наивно е от моя страна да вярвам, че биха – макар някои големи играчи да не го крият. Да се твърди, че този тип протекторат е демократичен, с други думи избран и пожелан от въпросния народ, е лъжа. Лъжата, слава Богу, още има някаква кардинална стойност. Тя е неистина в контекста на парадигмата. Тоест измама в собствената им игра. А ние, ако не я посочим, не сме повече от балъци. Защото да изтрещяваш и пищиш, че държавата Грузия е буквално Сатаната и е заслужила целия гняв на статуквото поради недемократичност в изборите, докато държавата България гордо демонстрира буквалната форма на недемократичност, в частност престъплението търговия с вот, и не получава повече от позорно мълчание, означава две кардинално истинни неща:
Управниците в Грузия не са под опеката на Европейския парламент;
Управниците в България са.

Онзи, тоест Пеевски, който смело заявява бъдещото закупуване на властта в България, го прави ненаказан. Значи Западът няма против този неков акт. Нека тогава си получим премиер Пеевски. Нека си получим онова, което – казват ни – демократично сме си избрали. Нека ускоряваме към някаква събитийна точка на пречупване – или да се наслаждаваме на порочния кръг на политика, която се дави със собствената си опашка и твърди, че е вечно гладна.