Сляпата любов и ослепителната прищявка

Настъпва 1762-ра година в момента и борбата, както и тогава, е митологична. Казват, че в основата на всяко субективно желание стои митологизирано намерение. То е предсимволно и сурово, ретроактивно поставено като началната обосновка и на успеха, и на препятствието.

Както една липса в Закона неизбежно поражда запълващ я морален конфликт, така и липсата на постигната национална цел поражда една митология. Липсата на лична битийна цел става симптоматика и на липсата на национална цел. А когато едно линеещо, болно общество е площадката на линеещи индивиди, неизбежните явления ще породят всевъзможни митични оправдания за морални катарзиси.

Подобно явните напоследък опити за нормализация на юношеска интимност – на големия екран, тъй щото всички да я зърнат, преценят и о(т)съдят – другостта на обществото митологизира своя антагонистичен обект на авторитарност. Обществото се стреми да бъде за сконфузения индивид онова съзнание, което у него липсва поради апатия, нравствен нихилизъм или липса на историческо самосъзнание. Но едно явление може да застане на мястото на съвестта само тогава, когато липсата й е одухотворена у някого чуждиго.

Така фундаменталното различие в непонасящите се социални разделения се свежда до митологизиране. Подобно на Аристофан, който представял мита за трите пола, всеки от които цял сам в себе си – а следствието усещаме и днес във фантазното търсене на “липсващия в нас вълк”, – едни съвременни софисти постулират митовете за чуждото влияние; митове за българската принадлежност; митове за “нормалната държава”. Какво следва да предизвикат тези митове у индивида? Огорчение. Срам, може би. Една субективна липса, запълването на която може да извърши само софистът – “аз знам какво е за твое добро”.

Когато Левски заема достойното си място в пантеона на възрожденската митология като един антропоморфиран лъв, същинското сърце на българската обединеност, причината е липсата на национално дойстойнство, на убеждение, смелост и посока. Днес, когато обществото страда от същите симптоми – субективни и реални (измираме, изселваме се, израждаме се), а пантеонът ни стои празен, едни електронни софисти в лицата на касираните журналисти и социолози като Евгений Дайнов и Веселин Стойнев искат да издигнат мита за националното неможене.

Митът за българското варварство. Да отдадат мястото – на колене и с чела о земята – на чуждата фигура, на митологизираната нормалност на общопланетната ценностна хегемония. От мит – срам, от срама – съвест, а от съвестта – закон. Закон, така щото сами да се кастрираме. Сами да повярваме в лъжата на неможенето, сами да си сложим ярема и да дадем юздите – също с доволно сведена глава – на някой друг, на някой чужд.

Когато Паисий се понася по българските земи да буди заспалия в обятията на нихилизма си народ, той не го прави със задни мисли. Няма чужд мотив, който да доведе съвсем следствено очаквания, но отказал гръкоман до решението – не за богатства и слава – да митологизира националното можене; да припомни, да научи и да събуди. Не, Паисий не следва причинно-следствената пътека; той се отдава на суровата подбуда на Волята да свърши нужното за България: да митологизира българското превъзходство. От мит – срам, от срама – съвест, а от съвестта – закон. Закон за българското величие.

Кой срам подклажда будителят и кой – софистът? Защо будителят адресира “неразумния и юрода” по линия на чуждопоклонството, а софистът – по линия на българофилията? Каква е разликата между Паисий и Стойнев, между Костадинов и Мирчев, между Расколниколов и Господинов? Отговор: непосредствената Воля срещу мотивираното сребролюбие. Защото няма Воля във волята за богатства и няма Воля във волята за признание. Там има желание; онова фантазно желание, така присъщо за симптоматиката на един нарцис, щото да го доведе до себеотрицание. Лъжата, драги читатели, измамата не е непосредствена Воля. Защото конструирането на една лъжа изисква абстракции, а абстракциите са второстепенни; рационализации, извинения.

Измамата е най-захабената писалка на софиста – журналистите с Брюкселов овертон умело използват измамата, за да постигнат преднамерените си желания, докато героят – достойният да бъде антропоморфен лъв – от нея се гнуси, той се прекланя пред истината. Истината, непосредствена и сляпа, не е ползата от чуждопоклонството. Не е ползата от доброволните белезници, нито от протектората, нито от признанието на качествено различни личности и институции, по-скоро империалистки, отколкото покровителски.

Истината е непосредствена и сляпа, и истината е любов, а себеотрицанието от любов, не от желание или прищявка, е сляпо, върховно и достойно за мит. Себеотрицание в името на добруването, успяването и израстването на един народ е себеотрицанието на Левски. Себеотрицанието на лъва.

П.П. Колегата Расколниколов тъкмо публикува своя прочит на митологизираната мафия.