Врагът, тотализиран

Както разглеждаме в новата ми книга (която излиза наесен), системите от членове са винаги непълни до тяхното обединение от изключение, съставено тавтологично. Казано накратко, всяка колекция от неща може да бъде обсъждана (отвътре и отвън), само ако е класифицирана посредством признак с неприсъщи свойства. И още веднъж: за да се произведе смисъл от колекция от неща, трябва да има опорна точка, спрямо която те да се разграничават. В книгата наричам тази опорна точка тотализатор, обобщител или обединител. Визирам господарския означител (master-signifier) от лингвистиката на Лакан, point de capiton.

Диалектиката на тотализатора е такава, щото той може противоречиво да бъде “положителен” – например Каузата, която обединява колекция хора – и едновременно “отрицателен” – тя може да е стремеж-към или стремеж-срещу; или едновременно и двете. В този парадокс се корени онова, което наричам дефект. Вдъхновен от употребата на Хегел в предговора към “Феноменологията”, намирам “дефект” за адекватна илюстрация на диалектическото противоречие в много по-благозвучен термин.

Тотализаторът е дефектен; той е рожба на дефекта. Дефектната колекция ще “издигне” дефектен обединител, за да произведе миражно единство, което да прикрие противоречивия й характер. Именно това е пост-енгелското диалектическо движение и съответно корекцията на ленинисткото разбиране за единството на противоположностите.

Това кратко въведение имаше за цел запознаване с крехката природа на тотализираните колекции – на тълпите. Тълпите винаги се характеризират чрез своя парадоксален обединител кауза. Да вземем на първо време активистките от “Нито една повече”, които наскоро произведоха митинг пред Съдебната палата. Тяхната тълпа, за да може да бъде класифицирана като “екстремен феминизъм” – щом почвата за класификация е налице, – следва да издига тотализатор. Той, разбира се, е Патриархатът, разбиран като върховен враг. В миражната приказка на екстремистите унищожението на тотализатора ще разреши конфликта, в който смятат, че се намират. Парадоксът, е, че без тотализатор тълпата се размива в безразличие. Или: ако така наречения Патриархат бъде какво? разгромен, унищожен, премахнат, то цялото екстремистко движение губи опорната точка, спрямо която се оформя. В последна сметка, за съществуването на колективи от класа “екстремен феминизъм” тотализаторът “патриархат” не бива да изчезва. Единственото условие тези колективи да съществуват е врагът да бъде налице. Ето как врагът се разкрива като с дефектна природа на стремеж-към и сремеж-срещу. Към “патриархат”, за да може да има компулсия (повторение) срещу “патриархат”. В един въображаем момент, в който, да кажем, условието “победен патриархат” е постигнато, компулсията ще роди нов обединител, за да се нулира риска от дисперсия на тълпата. А този риск крие придвижването към нов тотализатор. С други думи, екстремните феминистки ще се преродят в консервативни, ако постигнат целите си, за да консервират кое?: целта си, врага си.

Всички социални обединения висят на тотализатор, който пулсира като враг и светия. Тотализаторът е тавтологичен – той няма като референт определена фактология, аксиоматичен е. Смисълът му е произведен ex nihilo, от нищото. Той, впрочем, е нищо. И като такова, може да бъде всичко (необходимо). Да вземем сега нашумелия проблем с олимпийския бокс при жените. Ще се опитам максимално всестранно да разгледам казуса. Имаме италианка, която пада от алжирка. Всъщност се отказва от мача след по-малко от минута. Единият медиен полюс твърди, че алжирката е травестит: мъж, представящ се за жена. Другият полюс твърди, че алжирката е жена, страдаща от рядък синдром (на Суайер), който представлява биологична жена (тоест с вулва, не с пенис), която носи мъжки хромозоми.

Приказката на първия полюс е учудващо праволинейна, имайки предвид абсолютното табу тази тема да се повдига само преди две-три години: травеститите – тоест биологични мъже с пениси, които представят себе си за жени, преминават хормонална терапия или дори режат парчета от тялото си в името на фантазията си – не бива да участват в женски спортове, понеже имат естествено предимство пред биологичните жени. Следователно, победата на алжирката е несправедлива.
Приказката на втория полюс е учудващо рационална: биологична жена, страдаща от изключително рядък синдром, все пак може да се състезава в женски спортове, предвид факта, че полът й не е въпрос на субективен избор (тя не представя пола си като различен от биологичния, тоест гениталния).

Кандидат-тотализатор на този казус е, разбира се, полът. Предупреждавам читателя – навлизаме в територия, която допуска, че полът може да бъде тавтология – нещо, което няма “обективен” характер. Нека продължи разискването с мен онзи, който е готов да се откъсне от този тотализатор в името на анализа. И тъй, полът, изглежда, носи характера на тавтология. Защо? Поради големите разминавания между неговите дефиниции. Ако съвсем доскоро дебатът относно това какво е жена се свеждаше до генитална биология: жена е човек с вулва, то днес той получава друг характер. Нека приемем предварително, че алжирката действително има вулва. Въпросът е много личен, но информацията е необходима, ако ще произведем разискване. Фигурира и спекулация, че тя все пак е травестит – тоест човек с пенис. Та, ако има вулва, тогава учудващо широко социално поле погрешно я нарича травестит – ако се водим от дефиницията на пол по гениталии. Полето може, колективно, да установи своето противоречие и, очаквано, да промени дефиницията на тотализатора: полът вече не е въпрос на гениталии, а на хромозоми. (Бързо вмятане: тази дефиниция присъстваше още в началото на пост-модерния дебат за пола така или иначе. Възможно най-редуктивистката дефиниция, предвид че няма “по-малка” съставна част на пола от хромозомите, поне на този етап. Обръщам внимание на разликата между гениталната и хромозомната дефиниция, за да илюстрирам тавтологичния характер на тотализаторите.) Уви, ако алжирката, която има вулва, е приета от тъплата като мъж на база хромозомите й, тогава неправдата на нейното участие се издига като морален казус. Но на цената на въпрос: ако дефиницията на пол все пак е променлива (първо генитална, после хромозомна), то къде е гаранцията (гаранцията като явление е дълбоко разглеждана в новата ми книга), че след още няколко години хромозомите ще спрат да бъдат редукцията, която върши работа за определението? Или с други думи: щом признаваме, че полът има променлива дефиниция, не подкопава ли това “обективния” му характер изобщо? Предвиждам, че дискурсът ще се придвижи към нивата на тестостерон вместо към хромозомите скоро. Тоест дефиницията ще се промени още веднъж от хромозомна към хормонална. Какво постигнахме? Доказахме, че полът е потентен кандидат-тотализатор за оформянето на политически тълпи. А тотализаторите са сегмент от опасна валута за производство и манипулация на общественото мнение. Читателят следва да е наясно с изкушението да се включи към тотализирана тълпа около казуса с пола – “победа” там няма, само променливост и постоянен конфликт.
Защото ако отъждествяваме тълпата на екстремните феминистки с тъплата на половия казус, “унищожението” на променливостта на пола, разрешаването на конфликта ще резонира с компулсията тълпата да запази целостта си. В стремежа си да разреши дефекта на тотализатора пол, тълпата ще му придава нови и нови дефиниции. Кръгът е порочен, спорът е постоянен.

Нека в името на всестранното разглеждане обърнем внимание на случая, в който алжирката все пак е мъж с пенис и мъжки хромозоми, която (или който) се състезава срещу жена с вулва и женски хромозоми. Тук несправедливостта е явна и крайна: предимството на мъжа срещу жената е аморална и доблестта е подкопана. Ако това е случаят, не прави чест на олимпийската комисия, че е допуснала такава неправда. Недоволството на тълпите е очаквано и основано. Тотализаторът пол е запазен като “обективен” и казус няма – има неправда. От друга страна, активистите, които агитират за равенство между половете (при които “равенството” е тотализатор, разбира се), следва да са доволни. Те обаче, очаквано, не биха били. Равенството е тотализатор, природата на който ще разгледаме друг път, който пулсира изключително рязко като стремеж-към и сремеж-срещу. Той е един от по-лесните за анализ обобщители. В момента, в който бруталната истина за невъзможността за равенство излезе наяве, тотализаторът се дисбалансира със силата на мъжки юмрук в женска скула.

Но нека заключим, като се върнем към заглавието: какво е тотализираният враг? Това е каузата, която в своя пулс от “положителен” идеал към “негативен” агитира тъплата да запази целостта си по всеки възможен начин. Една секта може за отрицателно време да морфира от сборище, водено от личност, в тъпла, линчуваща личността. Врагът е необходим за целостта на колектива. Каузата е диалектическа двойка между идолизация и острициране. Идолизацията, впрочем, е също такава дефектна двойка: крехък баланс между положително и отрицателно мнение; а също и острицирането.

Функционираме като обединени колективи само от зенита на тавтологията, в сянката на която се събираме.

П.П.
Допълнително ще кажем, че се открояват две реакции срещу тази информация – за играта на тотализатори. Можем да отстояваме обединителя на групата, към която принадлежим – колкото и флуиден, – или да се прелъстим от идеята за неутрална позиция. Да говорим отстрани, да употребим свръхезик. Такъв обаче не съществува – затова е изкусителна позиция. С други думи, ако си представим, че можем неутрално да коментираме казусите, сякаш се намираме в тълпа, чужда на участващите, ще открием, че всички те са в зависимост. Повече по това друг път.
С това знание можем да отстояваме обединителя си, ако се стремим да запазим полето, от което сме част – но не с дебати. Дебати по правдата на групов обединител не ще постигнат “снета” истина. Трябва да го отстояваме като такъв, какъвто е: тавтологичен и нищожен. Защото в тази си природа той е ефектен като обединяващ.