Лакан разказан. Лична ли е фантазията?

Фантазията (fantasme) е синоним на приказка (вж. “Тотални дефекти”). Това е сюжетът като на килим, покриващ зеещата дупка на Реалното, на неизбежния дефект. Един транспарант, сложен върху друг, стар и прокъсан. Приказката е онази наредба, онзи обществен строй, в който намираме една интегрирана идентичност за себе си. Нашето идеално его, “нормално” и включено в обществената машина, е описано в този строй. И вземайки предвид трите Лаканови регистъра[1] – Образното, Символното и Реалното, – си струва да се зададе въпросът: фантазията част от кой регистър е?

Въпросът е важен, защото носи последици за евентуалните обществени стратегии, които могат да се предприемат. Вижте как:

1. Ако фантазията се помества в Образния регистър, във видимото, двоичното (или-или, 50-50, черно-бяло) и, по определение, припознатото (méconnaissance), то как разграничаваме между шизофренна делюзия и репетиран  спектакъл? Неслучайно реших да използвам думата “Личен” (от “лик”, но и от “частност”) за Образния регистър в “Тотални дефекти” – този регистър помества апарата, чрез който правим преценки, прогнозираме. Преценката винаги  е първо субективна, еднолична. И тук се намира част от механизма на лудостта; намира се пространството, където онова, което виждаме, не може на първо време да се оцени като “обективно”, като “действително за другиго”.
Казано накракто, ако фантазията е (само) лична, тя е неразличима от психозна диагноза[2]. Не ще спазва закони; всеки образ ще бъде изпълван с параноичен смисъл в реално време, ще бъде тълкуван спонтанно. Не, между фантазия и делюзия има разлика, така както между нормалност и лудост.

2. Ако фантазията е (предимно) Символна – регистърът, който избрах да нарека “Общ” в “Тотални дефекти”, – говорим за закон. Като казвам закон, визирам причинно-следствена необходимост. Намираме се в спора между Морфей и Меровингия в “Матрицата: Презареждане”. Това е спорът между избора и следствието, свобода и детерминизъм. Където Меровингият твърди, че изборът е илюзия, издигната от овластените върху неовластените. Ако се намирахме в нещо като “сегашно свършено” време, в което никой избор няма значение, защото е предваритлно отчетен и следователно предопределен, изненадите нямаше да съществуват. Това е и правителствена стратегия на не един режим – намаляне на случайността до минимум. Символната фантазия би била калвинисткия фетиш – Бог, предопределил началото и края на Своя свят, е вече преценил кой къде ще отиде: горе или долу. Действията ти са безпредметни за тази преценка. Те могат единствено да демонстрират вече взетата преценка, а не да й влияят.

Но, слава Богу, се намираме в ситуация, в която спонтанността съществува. Изненадите причиняват травми или веселба; Реалното нарекох “Чудно”, защото е едновременно чудесно за една перспектива и чудовищно за друга[3]. Вероятно няма по-откъсната от жанра ми книга (и в същото време тъждествена с него) като “Надхитрени от случайността”[4], която да свидетелства за чудното и да го описва като естествено явление в пазарите.
Общо взето идеята е, че фантазията не може нито да бъде напълно лична, нито напълно обща.

Фантазията – която е демонстрация на действителното – е пресечната точка между личното и общото. Приказката е Образно творение (следователно арбитрарна, идиоматична преценка), което следва закономерности, споделяни от останалите субекти. Така, истински активната приказка[5] е сюжет, който обаче не е шизофренен оргазъм, а логически канон. Фантазията следва структурните закони на езика, законите на обмена – тя е както предвидима[6], така и “рационална”. (Което е същото. Рационално решение е онова, което следва закономерности.) Тя следва структурните закони на природата – не оставя място за чудесата, а ги описва научно. Или понякога признава, че не знаем защо се случват – със задължителното обещание, че ще разберем в бъдеще. (Тоест тя гарантира; твърди, че притежава гаранция; представя се за Гарант.)

Фантазията не е лична, защото действителността не е лична. Не е вярно, че всеки живее в свой собствен малък свят. Всеки живее в един общ свят с всекиго другиго, преценя този свят лично. Но тази негова преценка е валидна, само ако попада в рамките на общата, споделена преценка – на общата приказка. Само когато личното разбиране е вече ясно на общото, вече част от него, само тогава субектът е член на общността: нито луд, нито престъпник[7]. Ето затова множество фенове на конспиративни теории – коя от коя по-различни – присъстват като членове в общността, като съграждани, сънародници и прочее – а не са в затвора, нито в лудницата, нито екзекутирани. Защото тези конспиративни теории са вече очаквани, вече ясни на фантазията – тази смесица между въображаеми преценки, следващи някакви общо-поробяващи закономерности[8].

Това влияе на политическата практика по следния начин: понеже не е единствено частна, замяната на фантазията не е въпрос на частно действие. Човек с мегафон, обявяващ истината за Царичината дупка, няма да промени нагласите на България за Царичината дупка. Подкаст против рока няма да премахне слушащите рок.
Понеже не е единствено закономерна, историческият материализъм не ще сработи от само себе си; капитализмът няма автоматично (това е ключовата дума) да падне. Няма съдба, няма участ, която да сполети общността. Тогава – няма формула, която дословно да опише всичко; няма “теория на всичко”.
Защото фантазията е пресечната точка на двата регистъра, замяната й зависи: от преценка и сюжет, достатъчно сластен и трогателен в своите образи, които в същото време да следват автономните закони на ситуацията. Не можем, не бива, и няма как да променим символния порядък – не можем да променим закона за гравитацията, ако много, ама много силно го поискаме, но можем да променим тълкуването му.. Не можем да се освободим от нуждата от Гаранти, но можем да си ги убиваме.

[1] Imaginary, Symbolic, Real респктивно.
[2] Трите регистъра образуват Боромеев възел: три пръстена, преплетени помежду си. Ако един от пръстените се скъса, останалите два се освобождават също. Психозата тогава е прекъсване на един от възлите (на символния регистър), като така единствено въображаемото остава, тероризирано от своята дефектност, от своята реалност. Защо реалното остава, след като е отделено от въображаемото? Защото дефектът, като такъв, като неизбежност, е реален. Така той присъства навсякъде.
[3] Това е смисълът на Жижековия “паралакс”, на Лиотаровия “différend” – това са синоними на дефекта, на невъзможността-да-бъде. Реалното е дефект, защото поражда множество перспективи, опитващи се да го разрешат. Той е неразрешим – и затова е началото на въпросните перспективи. Корупцията е дефект. Тя поражда различни гледни точки относно себе си. Всяка от тези гледни точки ще се провали в разрешаване на дефекта, защото той е тяхното необходимо условие. Това е механизмът зад тотализирането на врага.
[4] Талеб, Н. 2009 г. Надхитрени от случайността. ИнфоДар. Горещо препоръчвам запознанство с нея. Някак се чете по-добре от “Черният лебед”; Талеб има таланта да пише една и съща книга няколко пъти, досущ като Жижек.
[5] Държавният идеологически апарат, вж. Алтюсер.
[6] С възможно най-ниска изчислителна сложност, вж. Теория на алгоритмичната информация.
[7] Отново, когато въпросната преценка – или мнение – е предвидима от гледна точка на общата програма или наратив. Или по [6]: когато преценката е с по-ниска изчислителна стойност от тази на приказката.
[8] Фантазията тогава трябва да заеме мястото на големия Друг (le grand Autre) – символната позиция на “птичия поглед”, на Божия поглед. Фантазията трябва да дава илюзията за целокупност, която засяга и “закупува” всички участващи. А това става, само ако се намира там, където всички участващи търсят гаранцията за своята идентичност. Ето затова нарекох големия Друг “Гарант”: припознатият притежател на личната гаранция. А гаранцията – това не е нищо друго, освен дефекта.