Машина за фантазии. Обществото на предела
Изкуственият интелект е машина за производство и консумация на фантазии. САЩ знае много добре, че е от стратегическо значение да усвои и развие апарати за прогнозиране. Всъщност, САЩ – както и всяка друга разумна държава би трябвало – би се радвала да има прозрението на Пол Атреидски от “Дюн”. Ясновидство, изразяващо се в знанието за посоки и техните краища – и в последна сметка за предела на пределите. Такова ясновидство неслучайно намира място в религията и изкуството – то е фантазия. Реалията на нашата действителност е нейната фундаментална непредсказуемост. Наличието на черни лебеди, “зелен хайвер”, случайността, земетресенията. Но божествената фантазия носи толкова неустоим каприз – (мечта за) несъществуващата гаранция за успеха на прогнозата, – по-потентен от опиум.
Изкуственият интелект обработва дискурси. Дискурсите следват определени изконни закономерности. Ето и логиката, че колкото повече дискурси обработи моделът, толкова по-ясно изплуват закономерностите. А тези закономерности – това е хипотезата – направляват не само речта, но и социума. Какво все пак е социалната динамика, ако не колекция от трансакции на различни нива? (Апропо, какво все пак е пазарът, ако не…) И тук реалията ще очаква някаква намеса.
Заблудата ще бъде, че прогнозата на изкуствения интелект ще става все по-фина, с колкото повече данни се храни той. Когато сгреши, ще значи нужда от повече и повече ресурс – до достигане на перфектната машина за прогнози, на дигиталния Пол Атреидски. На така наречения ASI – изкуствен суперинтелект. Това, разбира се, е заблуда, защото реалията на нашата действителност е непредсказуемостта.
Но една от незаблудените стратегии ще е различна: когато сгреши, ще бъде грешка на социалната динамика, не на машината. Колкото по-стриктен контрол е упражняван върху социалната динамика, толкова по-добре “тя съвпада с прогнозата”. Също – щом можем, вярват тези хора, да контролираме пазара, ако ние го организираме, то можем да контролираме обществото, ако ние го организираме. Където организация значи фантазия. Тази стратегия не е основана на заблуда, на вярата в невъзможност. Но тази стратегия е дълбоко несвободна.
Свобода е свободата да избираш своята несвобода. Но в социална динамика, заградена, пресметната и контролирана за сигурното унищожение на случайността тази свобода – единствената свобода впрочем – е забранена. Като своеобразна кастова система, фин, строг и решителен контрол върху обществените трансакции ще допринесат – така се счита – такава предопределеност в общественото движение (забележете ПП-ДБ, но също и ГЕРБ да гарантират “предсказуемост”), че машината, тренирана да обработва обществения разговор, ще може да предвижда това движение. “Направи това, за да се случи онова”.
Но защо, въпреки че не е заблудена, тази стратегия е стратегия на фантазията? Защото обещава неща. Обещава сигурно, спокойно и преуспяващо общество. И може би не мами! Реалията, която тази фантазия не избягва, но колонизира, е че не бихме могли да знаем дали обещанието ще се изпълни, или изроди. Да, общество без случайности означава общество лесно четимо. Но също както метеорологията не бърза да спазва прогнозата, дори да се намесим в самите облаци (напомням, че Великобритания иска да затъмнява небето, защото Глобалното затопляне е буквално Хитлер), изнасилената реалия на обществото ще нагнетява и кипи. Има момент, в който затварянето на очите – от страна на царете на фантазията – за грешките, пропуските и невъзможностите както на контрола, така и на машината за фантазии ще доведе до върховната изненада; до върховното Чудо за режима. То, по дефиниция, ще бъде извън прогнозния им апарат, както и извън властовия апарат. Един такъв режим – рано или късно – ще залезе; и тогава ще усети, че реалията на невъзможността, която толкова усърдно замита под чергата, е реалия на самия него. Собственият му дефект е тъждествен с дефекта на машината за фантазии. Неговата невъзможност за тотален контрол е и невъзможността за тотализирано общество.
Сорос, впрочем, говорейки за отворено общество, е учудващият антагонист на тази фантазия (мечтата за тотално математическо общество). Той е опакото на тоталитарния режим: безкрайното размиване на идентичности. И виждаме двата полюса, от които финанси се хвърлят в пропастта на дефекта: единият, който цели да я запуши с пари, и другият, който цели да я разшири. Когато Сорос финансира дестабилизиращи субекти, той разпалва естествени конфликти в общественото множество. Няма как да знам механизма, по който касира тези конфликти. (Наша фантазия би могла да бъде, че е в конспирация с другия полюс. Поддържайки един своеобразен “пулс” на дефекта, който изисква повече и повече фиатна храна. Което кара институцията да произвежда повече и повече фиат. Едно черно сърце на изкуствените пари.)
Но любопитно е заключението, че няма “правилна” формула за обществото. Нито тоталитарното – защото фантазията, която ще го управлява, е въпрос на волята на силния на деня, който е обречен на бавен провал, – нито дифузното – защото унищожението на широката идентичност поражда фрактал от нови, по-малки, по-агресивни идентичности, които пак се борят за тоталитарна власт, но в по-ситни полета. Това “нямане” е лицето, фантомното лице на реалията, с която Сорос и Палантир се сношават. Две реални истини: i) анти-то на едно нещо е същото нещо, но с други играчи; ii) има само два вида политика – обединителна, реакционна и третата.