Делюзията на анорексичната политика. Комунисти срещу Шмит

Вчера се заех да работя върху една книга на Тод Магауан[7] – един от по-досадно-оптимистичните комунисти, – която претендира да формулира политическата програма на психанализата, респективно лаканианската полит програма. Такава – ако трябва да сме напълно честни – е невъзможна. Затова реших да разчепкам аргументацията.

Магауан, също като Бадиу и Жижек (макар Жижек да е по-наясно с този свой момент и съответно да спазва дистанция), страда от осъзнатия симптом на всеки съвременен комунист: каприза за “еманципаторната политика”. Те са борци срещу “капитализма”, копнеещи за някакво пространство отвъд него. Така, те страдат от естествения симптом за тотализиране на врага, но проблемът при Магауан е една-две идеи по-дълбок. Той е наясно с проблематиката си, и въпреки това настоява за невъзможното, както анорексичка настоява, че е недостатъчно слаба. Апропо, в книгата той разисква този момент (който е класически казус за психанализата – анорексията не като жадуване за недостижим идеал, а като саботаж отвъд идеала) и чистосърдечно приравнява своя проект с патологията – като своеобразна “анорексична политика”. Може би никой не е казал на Магауан и компания, че тази стратегия за борене на нормативността трудно ще обедини хора около подобни абсурди…

Всъщност, реших да продължа да чета отвъд анорексичната политика, първо защото Магауан обещава да представи аргументация за “политика на нагона[1]”, а второ и много по-важно, защото представя критика срещу Шмит по отношение политиката като разделението приятел/враг[2]. Това е, преко сили, единствената съществена разлика между “левия” прочит на Лакан и “десния”. Въпреки че Десният рядко, а може би никога, би направил връзка с Лакан. Самите концепции, с които се борави, са едни универсалии без значение от епохата или въображаемата идентичност. Та всяко твърдение за критика срещу Шмит, която не е единствено разделението “фашист-нефашист”, за мен е интересно.

Обобщеното предложение на Магауан е следното: обединителната функция[3] не е автентична стратегия за формиране на общество. Дифузната[3] не просто е, а е стремеж, който трябва да витализира всяка политическа програма. Тя също е самото битуване в нагона. Така Магауан има опорната точка да заяви и защитава Лява позиция спрямо Дясна, както той ги разбира. (Чети “лоша”, понеже всеки от тези автори е [не]съзнат анти-фашист преди всичко останало. Анти-фашист, защото всяка позиция, различна от неговата, девалвира в някакъв фашизоиден феномен; в момент, в който някоя изключена жертва яде пердаха в името на доброто на обществото. И за тези хора това е изконното зло, пълната противоположност на “еманципаторния проект”. Това двоично разделение, според Лакан, е определението на въображаемост.)

Ще приема предложението, защото на този етап съм инвестирал толкова време и усилия в Лакановото поле, да мога да оборвам очевидни (но не и за неангажирания наблюдател) идеологически апели. Кратката критика е следната: Магауан твърди, че автентичното общество е обществото на общата тегоба. Нецялото[4] общество може да бъде устойчиво и води отвъд тегобите на капитализма.

Да, споделената тегоба бие “наложената” тегоба. Странна формулировка. Атаката е срещу обединителната функция и апел за удържане на дифузирано “общество”. Цялото изречение е парадоксално.  Обществото се поддържа консолидирано (тоест, съществува като пространство с агенти, като поле), благодарение на т.нар. jouissance phallique[5]. По-кратко: има социална връзка, основана на изключението като напорен клапан. Защо ни е клапан? Обществото – както и всяко Цяло нещо – няма самостоятелно съществуване, понеже е дефектно. Общественият дефект се изразява в социалния антагонизъм – било то икономическо неравенство, двойни законови стандарти и пр. Тази невъзможност “създава налягане” (е нагонът). Единственият начин да се получи обединение въпреки този нагон е да “се пусне да избива през напорен клапан” – който е изключението на Цялото.

За да сработи устойчивост в дифузно “общество”, трябва да съществува друг вид социална връзка[6]. Ако такава съществува, това ще е друга формула за справяне с нагона на дефекта. Не вентил, през който да избива, а нещо различно. Спорът приключва, имайки предвид, че Лакан вече е определил този вид социална връзка като несъществуваща. Няма нищо, което може да държи устойчиво едно поле, при което няма изключение. Магауан добре формулира своята позиция като “общество, в което всеки е враг всекиму, дори личността на себе си”.

Това е анархистката делюзия. Истина е, че имам да дочета книгата – и да допълня тази статийка, – но анархистката делюзия е делюзия (а не приказка), именно защото е апел към истински несъществуващото. В “Тотални дефекти” приравнявам тази делюзия с представата за Нирвана като полето на абсолютното равенство/безразличие. Лакан на няколко места (а също и Жижек) на дълго и широко разисква защо тази представа е несъществуваща, а я оборвам само със следното: нищото, или нецялото, не е хармонично. Нищото също е дефектно. Идеята, че можеш да пребиваваш в нищото е делюзия, защото нагонът саботира и него. Точно това саботиране ще превърне “автентичното общество” на Магауан в амалгама на фрагментирани обединения, а не в устойчиво ан-архо, не-обединено купище. Апропо, затова не можем да пребиваваме “в състояние на просветление”, а можем само да получим проблясък, който се нарича сатори.

Накратко, 2/3 от книгата на Магауан защитават една делюзия. Предстои да видя дали успява да я превърне в стратегия. Съмнявам се; всеки, който тръгва от изконно политическа позиция, че Лявото е правилно, а Дясното е грешно, ще се бори срещу вятърни мелници. Шмит е прав и Магауан отказва да го види. Както вече писах в “Тотални дефекти”, има само два вида политика: обединителна и реакционна. Магауан е от онези комунисти, които никога няма да приемат, че в настоящата ситуация те са реакционери.

П.П. Искра на безпредметността на Магауановата книга е неговата безрезервна вяра в прогреса. Още във въведението той се бори със себе си, като от една страна признава, че психанализата е най-сериозният враг на идеята за прогреса (Жижек издаде цял сборник[8]), но като приема от друга, че всеки политически акт е акт на прогрес. Авторите от този Ляв калибър (а впрочем има други леви чешити) наистина са неспособни да понесат факта, че има политически активисти, които пропагандират застой или забавяне, срещу прогреса. Още от самото начало Магауан попада под обединителна функция, срещу която после ще роптае в друг контекст. Знае ли Магауан за собствения си капан?

[1] “Нагон” избирам да наричам death drive, pulsion de mort, Todestrieb по ред причини, една от които е, че всеки нагон, Trieb, в последна сметка се разкрива като функция на death drive. Вж. “Тотални дефекти”.
[2] Това разделение е абсолютно хомологично едновременно с моята теза за тотализирането на врага и с Лакановата “мъжка формула на сексуация”, което ще рече обединението, базирано на изключение. Магауан ще твърди, че общество, базирано на “женската формула” е не просто възможно, а автентично.
[3] Тук “обединителна” и “дифузна” функция избирам да нарека “мъжката” и “женската” формула не за друго, а защото второто им назоваване е твърде нишово, субективно и ненужно както за средния читател, така и за претенциите на статията. Важно е да се разбере, че “мъжката” формула, отново, е операция, при която едно (миражно, крехко) Цяло се образува срещу изключението от него – като тотализирането на врага, – а “женската” формула е операция, при която всяко единство се руши в лицето на (Истинският) дефект в основата на самото му съществуване. Ако обединителната функция произвежда общности с помощта на тотален дефект, дифузната ги разединява, позовавайки се на истината на дефекта спрямо фикцията на неговото “сюблимиране”; на миража, който го прави тотален.
[4] Нецяло, not-All, и дифузно са синоними.
[5] С целта на статията да се разбере провала на дифузната функция, jouissance първо ще се разбира като “метаболизъм”; jouissance phallique ще е метаболизъм на кастрационна тегоба – нагонът, производен на кастрацията. А кастрацията е именно обединителната функция от гледна точка на личността, а не на обществото. Личността влиза в обществения слой, когато й е “отнета гаранцията за идентичност”, тоест отнета възможността за битуване в собственото си въображаемо. Или с други думи: за да бъдеш част от обществото, трябва да ти бъде забранено да живееш изцяло в собствения си въображаем свят. Тази забрана Лакан нарича кастрация. “Вакуумът” от тази кастрация “произвежда” нагон. Този нагон личността асимилира като тегоба, anxiety.
[6] Jouissance feminine, другият jouissance. Лакан отрича съществуването на такова нещо, то е толкова недостижимо, колкото самия objet petit a. Вж. Семинар XX.
[7] McGowan, Todd. Enjoying What We Don’t Have: The Political Project of Psychoanalysis. 2013
[8] Zizek, Slavoj. Against Progress. 2025