Дефектът. Общата програма на хипер-структурализма

Това, че психиката на личността “страда” от – или по-скоро пада под проклятието на – едно специално нещо, което фигурира и в езика; че Сексът (С главна буква, като така обозначаваме общото явление Секс. Genus, а не species; Идеята, а не фигурата, ако щеш.) е пресечен от невъзможност, точно така както Изкуството е пресечено от същата невъзможност – и ще видим защо се нарича структурна невъзможност – е мотив в целия корпус на Лакан.

Жижек ще нарече с разни имена тази невъзможност – която Лакан прочита като едно цяло измерение на онтологията изобщо: Реалното измерение[1]. Паралакс, пропаст, отрицание, кухина, прорез (parallax, gap, negation, void, cut) – това са все имена за неизговоримото, неизчислимото, неочакваното. Аз избрах – апропо конкретен малък абзац от Хегел[2] – да я нарека дефект.

Да, една невъзможност без субстанция (значи не “една”, не дори “ни една”, а “не дори” – толкова нематериална, но ефективна е невъзможността: – less than nothing), “в лицето” на която диалектиката-като-такава се кристализира за нас – визирам “единството на противоположностите”. Това е “недостатъчното” и “прекаленото” в една неизбежна липсваща точка от пространството. Твърде многото и твърде малкото – никога достатъчното. Но най-важното е следното: Лакан постулира тази негативност – същата, не като метафора, а същата де факто – и в езика, и в психиката. Тоест той, на база една негативност, отъждествява две неща. Намира в тях една универсалност. През Леви-Строс, който прозира тотализатора “манна” като безсмислена митологична единица, обърната в опорна точка за цялата останала митология, и Фреге, чрез който нулата се разкрива като носеща същия ефект (една кухина, броена след това като единица, се превръща в единицаТа)[3], Лакан постулира разделения субект $ като ефект на точно тази невъзможност в езика.

Структуралистката програма – или най-правилно хипер-структуралистката – след Лакан си дава за сметка отъждествяването на отделни – както и да ги наречем – структури, полета, дисциплини въз основа това откритие. Милер дава начало с великите студии “Действие на структурата” и “Съшиване” (Action de la structure & La suture): има, твърди се, логика на означителя (на сигнификатора), която е универсална логика за всяка структура. Тя може да се изкаже просто: всяка структура, поради своята присъща, неизбежна невъзможност, първо се счита като безпределна, и второ поражда явлението субект, като ефект на тази невъзможност, който играе ролята на “съшиващ” невъзможността в тотализатор. Субектът превръща дефекта в предел на структурата и по този начин й дава битие; тоест те взаимно – структурата, Другият (le grand Autre) на субекта, поражда, в невъзможността си да бъде самостоятелна, субекта, който от своя страна й дава пределно, тоест крайно и материално, битие – се пораждат друг другиго. Те не са външни един на друг. Всяка структура “притежава” субект, а всеки субект битува в структура.

Какво ни помага тази хомотопия? Ако всички дисциплини – наука, естетика, право, политология[4] и производните им – са структурирани, тоест “проклети” с тотални дефекти, можем да говорим универсално за тях. Тоест, да кръжим около (защото само това се прави с един дефект – кръжи се около него, като дрифт с кола) един и същ момент от тяхното битуване – да говорим за една невъзможност, която е обща за всички. Така, ако сме прави и нито практикуваме чиста проба шарлатанщина, нито сме откачени, трябва да заявим какво е невъзможно.

Невъзможно е изграждането на т.нар. “Теория на всичко”. Във физиката, ТНВ би била формален (математическа) апарат, който с една парадигма описва всички основни сили в природата. Знаем, че Стандартният модел не описва частица(ци) на гравитацията. Сто години по-късно още нямаме квантов модел на гравитацията. Айнщайновият се разпада при размери, по-малки от Планковата дължина[5]. Квантовият – който описва с невероятна точност процесите там, където Относителността се проваля, не може да опише гравитацита. Ето паралакс! Гравитацията се явява ефект на един дефект в – на пръв поглед – нашия епистемологичен труд. Хипер-структуралисткият проект ще каже, че този дефект е не само изчислителен, не само вина на нашето ограничено познание, а дефект природен: невъзможност в самата реалност, която тези два апарата описват. И този дефект брилянтно се разкрива в своята парадоксална диалектика като недостатъчност и прекаленост, когато погледнем дръзките опити за ТНВ: теория на нишките (string theory) описва безпроблемно гравитацията като единица. Първо, тя го прави под условието на т.нар. суперсиметрия (за всяка частица има хармонична анти-частица), но второ, тя прекалява, понеже поражда нещо от рода на 10⁵⁰⁰ възможни постройки на вселени, всяка от които е логично кохерентна. Ние не знаем коя от тези парадигми описва нашата вселена. Там, където дефектът е недостатъчност – при Относителността и квантовата механика, – е в излишък в другото гледище. Ако грешим, физиката ще открие квантов модел на гравитацията; една ТНВ ще направлява всяко природно изчисление, като така докаже скандалната детерминираност на вселената – тоест абсолютната липса на случайност. Ако сме прави, всяка победа във войната за ТНВ ще ни отдалечава все повече от въпросната частица. Значи всяко ново откритие ще породи въпроси, в пъти по-скандални от разрешените[6].

В естетиката: невъзможно е да се развие методология, обективно оценяваща произведения на изкуството. За всеки ценител на класиката има минимално един субект, готов да я критикува. За всяка установена норма в музиката ще има минимално един новатор, който ще я обърне с главата надолу.

Правото: категорично няма универсално право. За бога, ако имаше, щяхме да го ползваме. Безкрайно ясно е, че всяка юриспруденция, дори всяка морална рамка, има за опорна точка тотален дефект. Повече за това читателят може да прочете в моята книга “Тотални дефекти”.

И политологията. Представете си Световната държава. В моята статия “Врагът, тотализиран” разисквам защо една идентичност страда от нуждата от антагонист, за да се формира. Идентичността е рожба на субекта. Субектът е “рожба” на структурата. Не може да има политика без субект и не може да няма идентичност, щом има субект. Не може да има политика, ако няма идентичност и не може да има идентичност, ако няма враг. А ако има враг, няма Една Единна политика.

Всъщност, хипер-структурализмът като убеждение изучава, според Милньо, конкретните свойства на произволните структури. Аз го преразказвам със следната максима: произволни структури произвеждат универсални качества. Ако е структура – а структурата е съвкупност от елементи със синхронични и диахронични връзки, – то тя страда от дефект и е в постоянен антагонизъм със субект.

Проект тогава, на база тази програма, е за мен (за дълбоко щастие не само за мен)[7] формалното описание на тези структури (за момента Теорията на хомотопните типове е магистралата, по която шофирам – където “тип” = “ситуация” по Бадиу = топос = “Боромеев възел” по Лакан), методология за прочит на явления като структури (убеждението гласи, че всичко битуващо е структурирано), както и стратегическа практика на база това познание. Именно затова работното заглавие на предстоящата ми книга е “Невъзможни стратегии”. Какво би било – ако светът ни е структура – практичното направление на живота и убежденията, така щото – какво? – да намалим страданието?; да увеличим успеха? Пробваме пак: ако светът ни е структура, каква би била опорната точка, щото да можем да извършим преценка? Ако можем да преценяме – а това звучи като “универсална етика” – правилно, то направлението ни ще бъде практически положително. Но нима “универсалната етика” не е също фантом, фикция, дефектът на която още не се вижда? Преценката, като оценката, предполага също съществуването на универсална теория за ценообразуването. Не мисля, че и един адекватен икономист ще се съгласи, че такова нещо е възможно?

Ето тези проблеми са горнилото, през което минават концепциите, които смятам да вложа в “Невъзможни стратегии”. Тук попадат les non-dupes errent, immanence of truths, traversing the fantasy, I would prefer not to и останалите парадоксално-възможни изкази и практики, които рамката на дефектната структура ни позволява да заемем. И ако стратегията-като-такава се окаже невъзможна отвъд тиранично контролираните територии, то поне ще знаем, че двойката, която описах в “Тотални дефекти” – единствените две политики са тотализираща и реакционна – е несводима. Войната на идеологии ще спечели не просто по-бруталната, а онази, която признава невъзможността.

[1] Реалното, Символното и Имагинерното са, разбира се, “регистрите” на Лакан. Боромеевият възел е топологията, която според Лакан демонстрира тази структурност на действителността. Ето пак момент да припомним разликата между действителност (Wirklichkeit) и реалност. Обитаваме действителността, където има дело – делене – split, cut. Реалността е именно онова, което не зависи от познанието, от делото. Затова реших да го нарека Чудно в “Тотални дефекти”. Реален е дефектът – действителност е всичко, което правим, за да се предпазим от него. Така Символното е самият неизбежен структурен “закон” или “универсалните качества” на всяка произволна структура, на всяка произволна уредба, а Имагинерното се явява от една страна идеологията изобщо: подредбата изобщо, и от друга пределната рефлексия в субективното картографиране – тема, по която също искам да пиша, когато е по-изгладена. Ако субектът е FEP система, както писах тук, то Имагинерното е именно репрезентацията.

[2] §37 The dissimilarity which obtains in consciousness between the ego and the substance constituting its object, is their inner distinction, the factor of negativity in general. We may regard it as the defect of both opposites, but it is their very soul, their moving spirit. It was on this account that certain thinkers long ago took the void to be the principle of movement, when they conceived the moving principle to be the negative element, though they had not as yet thought of it as self. While this negative factor appears in the first instance as a dissimilarity, as an inequality, between ego and object, it is just as much the inequality of the substance with itself. ….

[3] Общото между нулата и първия недостижим кардинал, aleph-null, тоест първата безкрайност, се състои именно в това: липсата им на битие е опорна точка за битието на членовете помежду им. Още един пример за диалектика с противоположности.

[4] С намигване към Бадиу и неговите 4 основни истинни процедури: изкуството, любовта, науката и политиката.

[5] Нима черната дупка не е най-очевидното реално явление на природен дефект? Където математиката го зачита като безкрайна гравитация – като невъзможност, – а в същото време всяка галактика кръжи около черна дупка?

[6] Откакто телескопът Джеймс Уеб се ползва, и откакто открихме Хигс бозонът, срещаме още повече неяснотии както с възрастта на вселената, така и с асиметрията между материя и “тъмна материя”.

[7] Не мога да изброя всички прекрасни студии, които са ми ориентири, нo
Juan Luis Gastaldi, Luc Pellissier. The Logic of Language: from the Distributional to the Structuralist Hypothesis through Types and Interaction. 2023
e невероятен опит за описване на езиковите структури чрез теория на хомотопните типове, а
Will Greenshields. Writing the Structures of the Subject: Lacan and Topology. 2017
e една от най-добрите вторични книги за хора, запознати поне минимално (Семинар ХХ на Лакан и Sublime Object на Жижек) с Лакан.