Защо референдумът плаши демократите

Първо изключваме диалектиката, че най-устатите демократи репресират най-коварния страх от народното мнение. Защото виждат в него единствено несъгласие – никога съгласие.

Но защо чудесният[1] ход на Радев накара всички в добре познатата категория “жълтопаветници” да пикаят газ? Като под уриниране на пропан имам предвид изказване на шизофрении, че допитване до народа не е нищо повече от руска хибридна атака; че минимално отклонение от тяхната позиция е копейщина; че предложение за допитване е ориентиране наизток. Ще изтъкна три причини.

1. Защото застрашава устойчивостта на ситуацията. А в тази ситуация застрашените са намерили място, следователно идентичност и смисъл на живота (телос). Неочакваният акт на президента – неочакван и предвид неколкократните му откази да го извърши в миналото, които даваха илюзията за постоянство – играе ролята на семафор[2] в историческите релси на държавата. Но това не е достатъчно: разклонът трябва да се построи след семафора. Иначе актът ще остане забравен.

2. Всички е редно да знаем, че 10 милиона лева от данъкоплатците отидоха за никому ненужна рекламна кампания в полза на еврозоната, която пропагандира готови постановки без аргументация. “Влизането в еврозоната е добро за бизнеса.” Така ли? А защо? А какво е рецесията в Германия? За толкова пари толкова.
Но ако има 10 милиона за пропаганда – бог знае колко от тях са отишли като комисион в нечии алчни джобове, – колко месечни приходи получават мегафоните на пропагандата в лицето на политици, академици и инфлуенсъри? Чудото на Радев застрашава този техен поминък, както Тръмп прекъсна поминъка на неправителствените организации.

3. Трудно е да бъдеш актьор. Едно е да вярваш в заблудата си, че твоето поле е много по-голямо, отколкото е в действителност; да си убеден в правотата на вижданията си. Друго е да се надяваш, че няма да ти се наложи да вярваш. Това ще рече: знаейки че си в грешка, да говориш и вършиш обратното, опазвайки се от онези реални моменти, които ще кристализират измамата ти. Измама, да – да бъдеш измамник е трудно. Козилата Ерато го знае, Просто Киро го знае (всъщност, може и да не го знае).
Когато си позволяваш да говориш от името на народа, или да генерализираш; да именуваш категорията Народ, рискуваш, мамейки, да се демонстрира нагледно колко далеч твоята картина за народа е от действителността. Референдумът е акт, който е по-фин от всяко “социологическо проучване”. Може би един от най-фините сензори за ситуационната действителност[3]. Сблъсъкът на личната фантазия с общата действителност е страшен.

Можеш да се страхуваш от референдум, защото има потенциала да въведе промяна: икономическа, обществена, темпераментна. Запитването нищо не решава. То картографира.

П.П. Ако е истински опасен, сама Европа няма да позволи да произведем референдума. Предстои да видим развитието на ситуацията.

[1] В “Тотални дефекти” адаптирах понятието на Бадиу за Събитие с прилагателното “чудно”: именно защото за едни е чудесно, а за други, в един и същ момент, чудовищно. Следва да се чете, че актът на Радев е “черен лебед”, доколкото някои може да са се надявали, но повечето хора не са очаквали да го стори.

[2] Наясно съм, че метафората е за “стрелка”, но “семафор” е много по-благозвучно: Радев произвежда пространството за разклона, но, както казва Бадиу, събитието само по себе си не променя. Нужни са субекти, които да изградят последствията от него.

[3] От колосална важност е да не се говори за “адекватността” на този референдум: за манипулации, руски, американски или наши. Трябва да се има предвид, още от сега, че в държава, в която има порочни избори, ще има и порочни референдуми. Тук и само тук – в нашата настояща ситуация – е важно активността да е изключително висока, за да коригира намесата. Не в парламентарен вот, а тук: точно за да може, както казват мои приятели, “да се преброим”.