Какво ни казва резкият плач и мощната гнет на всезнаещите

Вероятно всички сте наясно, че след събитията тази седмица хора като Тео Ушев, Евгени Дайнов и компания – сиреч доскоро религиозно убедените в правотата, мощта и блясъка на Америка – призовават за бойкотиране на Холивуд, “Дисни”; за изгонване на Американското посолство; за плюене по стария приятел; а в някои случаи дори обявяват неговото несъществуване. Искам да обърна внимание на последното. Дайнов е толкова опечален от смъртта на неговата фантазия за Америка, че вместо да агресира срещу й, директно я зачертава като обект. Това символично убийство; не, този ретроактивен аборт на светинята говори много за това в какво вярват тези хора и какви биха били мотивировките им.

Говори, когато имаме адекватен апарат за прочит на тези истерични агресии. За щастие, психанализата на Лакан е именно такъв апарат. “Совата на Минерва,” както знаем от Хегел, “полита едва с настъпващия здрач.”

В настоящата ситуация ни е дадена възможността ясно да видим какво е имал предвид той. А то е: само в завършека на едно изречение сме способни да открием целия му смисъл. Какво всъщност се случи? Сякаш “overnight”, изведнъж хората със сладникаво положително убеждение за хегемона на нашата частица от света – САЩ – обърнаха виждането си за него на 180 градуса.
Първа стъпка от днешния план е въпросът: кой беше онзи акт, който завъртя колелото, който уби преждестоящия бог на Дайнов, на Фучеджиева, на европейския бюрократ?

Несъмненно това беше именуването от Тръмп на Зеленски като диктатор. Не речта на Ванс, не рационализациите на Тръмп, дори нищо, което Републиканците казаха за едно четиримесечие. Беше употребата на думата – на тотализатора – “диктатор” в лицето на онзи, който приказката досега бе представила като пълната противоположност на такъв. Все пак Зеленски беше издигнат като абсолютния антипод на Путин. А Путин беше наричан диктатор – при това от много години насам. Именно това противоречие – да наречеш обратното на диктатора диктатор, – именно този дефект е разковничето на Новостта, на реалността, на чудесното и чудовищното в едно симетрично движение. Тръмп призова Реалността с главно Р на своя страна със своя акт. Не защото има някаква “обективна истина” зад делото – напълно безразлично е дали Зеленски е диктатор, дали Путин е диктатор, или дали Тръмп самият е диктатор. Напрежението от 15000 волта в този акт идва от дълбоката истина, че самият тотализатор – самата дума “диктатор” – не носи присъщо значние. И как да носи, щом може да бъде прилагана едновременно към А и към не-А; едновременно към един обект и към опакото на този обект!

Актът на Тръмп е толкова потентен (ще рече: произвежда толкова жлъч и одобрение едновременно), не защото заема страна, а защото унищожава една “социална истина”, която досега дълго време стоя неосъзнавана (unconscious): че политическите етикети са несъстоятелни бръщолевения. В по-широк кръг: че сюжетът е непостоянен. Или казано по-просто, че нормативната уредба на САЩ, спрямо която “ценностите” получават своето тяло, своето битие, е тленна и крехка. Официалната приказка на САЩ, доколкото президентската институция я официализира, сега е, че Зеленски е диктатор. Че тотализаторът “диктатор” покрива мястото на онова нещо в Зеленски, по-голямо от самия него. Онова нещо, което всеки съпричастен с украинската кауза ползваше като гориво за своята фантазия. Гаранцията за праведността на Зеленски – гаранция като всяка една друга, тоест несъществуваща – вече не се притежава от Гаранта САЩ. Празното място у Зеленски, по-голямо от самия него, което беше стабилната основа, че всяко негово действие е правилно и праведно, вече не е запълнено от приказния хегемон.

И втора стъпка от днешния план: ако опечалените не се мотивираха от съпричастността си с Гаранта, то с какво? Казано иначе: ако не лоялността към САЩ беше определящата черта на групата хора, наричана от някои “жълтопаветни”, “либерали”, “глобалисти”, “грантаджии” и прочее, то кое продължава да е опора на уникалната им фантазия за правотата на Украйна, за стремежа към европейска федерализация, за омразата към Русия?

Разбираме, че САЩ като Гарант – като притежател на гаранцията, която е опората на тяхната социална приказка – отпадна. Нещо повече: “винаги-вече” е отпаднал. Тази куриозна фраза, заедно с братовчед й “ретроактивност” означава, че след делото, след акта резултатът се прочита като вече съществуваща предпоставка. Че след делото на Тръмп за тях Америка никога не е била Гарант изобщо. Рационализацията – тоест политането на Совата – ще бъде, че Америка никога всъщност не е била бастиона на справедливостта. Сега, прогнозирам, медийното пространство ще бъде залято от изявления именно за това – че Америка никога не е била Гаранта. Окото моментално се насочва към Европа – разбирай Европейския съюз като бюрократична институция – като “новия” Гарант. Апропо, като винаги-вече стария Гарант. И пак казано иначе: след това събитие същите тези жълтопаветници ще признаят пред себе си и останалите, че те винаги са били рамо до рамо с Европа като стожер на праведността, а Америка е била просто момчето, което се е опитвало да се присъедини към седянката, и което, в крайна сметка, винаги е било обречено на провал.

Тръмповия акт по именуване сложи (винаги-билѝя) край на фантазията за идеологическата хегемония на Америка. Жълтопаветниците “пикаят кръв”, защото тази идеология беше онова външно, независимо нещо, спрямо което те се определяха като социални личности. Беше онази приказка, в която те виждаха и заемаха своята фантастична роля. Сега, когато приказката е занулена, ролята за тях не просто отпада, а винаги-вече не е била тази! Те са в мъчителната позиция на персонално унищожение. С края на приказката те се явяват като нищожества.

От “тоталния дефект” остава само “дефектът”.

И за да избегнат това на всяка цена, те “хвърлят залога” за гаранцията на своята социална персона другаде. Поетичното е, че лидерите от калибъра на Макрон, Калас, Шолц и компания изпитват същото мъчение. Толкова силно вярваха в постоянството и стабилността на Американската идеология, че с нейното зануляване те също трябва да се мобилизират и да открият кое винаги-вече е било Гарант за техния набор от “европейски” ценности.

Последната точка от днешния план е следната: какво се случва, ако “нов” Гарант няма? В акта на социална революция преди смъртта на бога новият чака търпеливо. Ще рече: преди зануляването на настоящата идеология новата такава вече чака своето място. Самото действие на социална революция предполага (както пиша в “Тотални дефекти”) Кауза, около която ще се изгради новата идеология-заместител. Тя е вече готова да заеме мястото си на нов Гарант.

Но това не беше акт на революция. Това не беше “външно” тяло, което убива бога. Беше самият бог, който извърши самоубийство в очите на поданиците си. И така, какво правим, не когато убием царя, а когато царят абдикира? Логично – търсим нов цар… или обявяваме себе си за царе. Всеки поотделно, всеки желаещ има възможността да се предложи като нов Гарант. Или на социалната група около себе си, или лично, на себе си.

Тук се кристализира по изключително апетитен начин разликата между истерия и психоза. Ако истерикът ще е онзи субект, който в идните дни ще изпита до краен предел вярността на Европа към нейната приказка (за ценности), тоест ще чака всяко изявление на компанията лидери а-ла Макрон, за да е СИГУРЕН, че Европейската идеология е онази, в която той е заел своето място, то психотикът получава рядката възможност да приеме себе си за Гарант на собствената си персона. Ще открие гаранцията на своите убеждения дълбоко в себе си, в някакъв миражен (имаме пълното право да кажем делюзорен, или директно налуден) предмет от своята история, от своите фантазии, който ще се превърне в новата (винаги-билата) основа на личната идеология. Този тип субект ще сияе в своята вярност (към себе си) по-силно от най-отдадения поданик на социалната идеология, защото той открива в себе си последния шанс за гарантиране на своята личност. Открива – постулира – в себе си, в своите недра, уникалността на своята социална персона.

Точно тези хора – точно царят, който ВЯРВА, че е цар от само себе си – са лудите. Не тези, които определят своята идентичност спрямо външното тяло на идеологията, както правим всички “нормални” хора. А тези, които заменят реалността на социалната идеология с миража на личната си делюзия. Съдейки по думите на Дайнов, съдейки по замаха, с който зачерква самото съществуване на хегемона, виждаме (за съжаление?) симптома на лудостта, която рано или късно ще го довърши.

И така, какво да очакваме в скорошно бъдеще? Лудите ще имитират Тръмп, като именуват когото решат както решат. И ще канят около себе си еднаквомислещи хора. Истериците ще плачат за солидарността на своята Европа и ще хвърлят жупел, ако тя ги предаде. И ще кръжат около гореспоменатите налудни господари в малки социални кръгчета. Така наречената “културна война” винаги е била битка на идеологии, когато широка национална идеология липсва. Със скорошните сантименти около Левски, чието съществуване също някои хора отричат!, нова обединяваща идеология няма да има. И именно затова знам, че културната война ще става все по-ожесточена. Третата опция – невротичната – е да продължаваме да битуваме в единствената обширна идеология, която засега е стабилна: тази на пазара. Да консумираме и цъкаме с език, “да гледаме сеира”.