Проблемът с етиката, накратко

Различни подходи са предприемани за моделиране на социалните екосистеми. Мотивировката може да е най-разнообразна, но, както обикновено, възгледът, към който се числя, ще се стреми към по-фина предвидимост на екосистемата. Тоест на по-успешно прогнозиране.

Социологическата традиция е стигнала “консенсусен” момент в лицето на теорията на перформативността, или бихме казали ролевата игра между индивиди. Въпросната традиция, която, като всяка останала, е преминала не една тектонична смяна на парадигмата, е сбор от психология, формална динамика и лингвистика. Изглежда като страхотен кандидат за абстрактно моделиране на общи черти на произволни социални екосистеми, и действително е. Особено добра е в моделирането на властовите динамики в системите. Има обаче един проблем, проблемът на пост-модерността: няма присъща формула за етика.

Разглеждам, с каквато прецизност позволява умишленото съкращаване, казуса за липсата на обективен референт за етиката в “Тотални дефекти”. Формалното мислене спонтанно ни води до единственото заключение, че етиката[1] е въпрос “на властова игра”. С други думи, правилното и неправилното ще имат опорна точка, зададена от политическия (разбирай идеологическия) хегемон. При което властовата игра става борбата за привилегията за задаване на опорни точки, или нещо, което нарекох отсъждане. И наистина, това формално мислене и социологическата традиция стигат до еднакъв край. Нима тогава етичният въпрос се превръща в мета-въпрос, тоест във въпрос за въпроса? Казано иначе, етичният въпрос става ли “как да избегнем властовата игра” в опит да избегнем насилието, което й е присъщо?

Джудит Бътлър е взела въпроса за перформативността за основа на кариерата си. Тя е жената, почти изцяло виновна за нахлуването на казуса за “джендъра” в обществения дискурс от Запад наизток, разбирай като един от основните износи на САЩ. Впрочем точно заради нея не трябва да я наричам “нея”, а “те”. Бидейки напълно формални, стигаме до нейните заключения основно властовите игри. Това е и една от причините да отказвам да я наричам “те”. И може би тук опираме в неизбежното арогантно двуличие на едната страна на барикадата: мета-въпросът. Лакан е прав: “няма мета-език”. Няма мета-въпрос. Няма, защото “как да избегнем властовата игра” предполага оценка: че присъщото й насилие е неправилно. Но формалното мислене не може да се интересува от отсъждания: това е субективна работа на хегемона. Ако приемем мета-въпроса, сме вече отстъпили хегемонния трон. Да обосноваваме позиции с език, наложен отвън[2], е да играем играта на пажовете в двора на цар, който съзнателно не признаваме, но пред когото несъзнателно вече сме коленичили. Защото сме повярвали в мета-въпроса!

Причината Джордан Питърсън да стигне нивата на популярност, от които в ден днешен пада, беше дръзкият му отказ да играе “мета-играта”, да повярва в мета-въпроса. Събитията около 2014 г. някратко бяха нежеланието на университетския професор да се съобрази с капризите на някои студенти те да бъдат адресирани с лични местоимения по свой избор. По-късно протестът му срещу законодателство на правителството на Канада подобен отказ да бъде признат за престъпно деяние го превърна в еталон както на трезвата мисъл, така и на смелостта да се опълчиш на системата. Един от проблемите, който допринесе за спада на неговата популярност, беше копнежът да намери обосновка, еднакво рационална, колкото универсална, с която да подкрепи позициите си.

Понеже Питърсън отказва да приеме мирогледа на опонентите си – тоест този за властовите игри, – той трябва да наложи мироглед заместител. Най-удобен е, разбира се, християнският. Което обаче не се получава, предвид факта, че Питърсън не е християнин и факта, че по-често се ангажира с израелска апологетика, отколкото с християнска. Последното работи само в особено тясна американска екосистема, което и матира претенцията за универсалност на мирогледа му и води до бавен, но неизбежен провал.

А двуличието, което визирах по-рано, се състои в това: предвид произволността на ценностите, либералната страна на барикадата тръби свободата да избираш всеки белег от езиковото си съществуване, но в същото време заклеймява всеки избор, който е противен на техния идеал. Когато идеалът е противен на хетеросексуалния, лицемерието се корени в това, че свободата важи “за мен, но не за теб”. “Да се определяш като хетеро е насилие спрямо гейовете,” но “да се определяш като гей е дръзко и красиво”. Което е дълбоко тоталитарно – особено ако е преднамерено. А съм убеден, че е преднамерено, защото съм си направил труда да чета идеологията на тази либерална барикада[3]. А тя може да се обобщи: искаме властта и ще я получим, като унищожим настоящата приказка. Знаят много добре какво правят и са горди с него. Обичат да те лъжат в очите и да се преструват на невинни. Затова са мои врагове.

И сега стигаме титулния проблем: има ли или няма обективна етика? Можем да попитаме така: има ли ценност, която не е субективна? Където субективна е равносилно на произволна. Произволна, защото зависи от произволен хегемон, от каприз. Ако не е субективна, няма да зависи от нищо, впрочем. А понеже този “въведителен” в проблема микроблог има за цел по-скоро да насочи читателя в една проблема, с която следващата ми книга ще се ангажира, и да възбуди някакъв апетит за самостоятелно проучване, ще разгледам минимален брой провалени кандидати за висша ценност. Правилата на играта са такива: ако можем да изградим дори художествен пример, в който екосистемата функционира с опакото на ценността, то тя не е независима (защото ще сме изложили субективна позиция с оценка, обратна на предложената, която има поне устойчива численост)[4].

Животът, неговото продължение, е спонтанна идея за независима ценност. Стига ни само да се сетим за култовете на смъртта[5], за да видим, че не всяка екосистема цени живота и множенето. Ако е способно изграждането на екосистема, целта на която е да сложи край на максимален брой от членовете си за минимален обем време, телосът на екосистемата ще е смъртта, не живота. Апропо, някои световни лидери, които вярват в “адските” последици от свръхпопулацията, са отсъдили, че смъртта (поне временно?) е по-добро “добро” от живота.
Прогресът – разбирай научен, търговски или дори художествен – е също спонтанна ценност. Жижек наскоро излезе с цял сборник есета с името “Против прогреса”. Мой скъп приятел проведе няколко чудесни беседи с мен миналото лято по въпроса за безусловната оценка на прогреса и ме разубеди от тази позиция. Накратко, самият факт, че съществуват консервативни позиции, малко или много носещи конотацията “примитивистки”, стига като аргумент. “Философия на неравенството” на Бердяев също има прекрасна критика срещу прогреса.
Свободата на словото – напоследък нашумяла, предвид тоталитарната тенденция на управляващите да цензурират публичното пространство, ценност. Но със свободното слово (което никога не може да бъде истински свободно, докато участниците са именувани от средата, в която участват – тоест участват с имената/лицата си) идва радикалната фрагментация на социалната екосистема. Колкото по-свободен е изказът, толкова по-далече е екосистемата от единство. А без единство движението е дифузно. А с дифузно движение устойчивостта намаля, а екосистема без устойчивост се размива.

И така, има ли обетивна етична ценност? Белег[6] на пост-модерната епоха е убеждението, че такава няма. Но, разбира се, перформансът е, че всеки фрагмент от социалната екосистема е намерил “своята” “обективна” ценност. Понеже не знаят какво правят[7], нали? Казвам, че нашето съвременно налудно положение се дължи на достигната истина – поне prima facie, – че обективни ценности няма, както и сиамският й близнак, че без фиктивна такава не могат дори да се формират екосистеми. Тази проблема присъства в труда на Лакан почти през всички периоди от Семинара му. Там тя има изоморфния образ на отношението на пациента със своето (недостижимо) желание. От тази проблема зависи посоката и ефективността на психаналитичното лечение. Понеже ако няма обективна ценност, е безпредметно да се говори за психическо “здраве”. Цел на моите усърдни разисквания е да формулирам, информиран от всичко споменато, поне мираж на обективна ценност. Не за друго, а защото вярвам, че колективната лудост не е добра ситуация.

Може би имаме загатнат отговор във вече написаното, колкото и кратко! Ако без приказката за обективна ценност няма устойчиви екосистеми, то нима “обективната ценност” не възниква самостоятелно под формата “не скъсвай с приказното”? Не търси гаранция за истина отвъд приказната. Може би това са съкровищата в ковчежето, заключено с гатанките truth has the structure of fiction и les non-dupes errent[8]. Признавам, все още работя по въпроса, но пътеката започва да прилича на нещо със сантимент от типа: “Ти може да си мислиш, че Законът, бидейки произволен каприз на овластения, е нещо, което няма да спазваш. Че ако кажеш на народа, че царят е гол, те ще го оставят и ще бъдат свободни. Но освен ако не си предвидил нов цар, нови дрехи, то единствено сам ще страдаш от тази ‘истина’.” Свободата наистина е робство и тогава единственият свободен акт – писал съм го многократно – е да избереш кому да робуваш. Тоест да забравиш, че е художествена нечия приказка! Един от работните ми примери за това е Законът за пътищата: балъкът, който го спазва дословно, и тарикатът, който го нарушава избирателно. Подобен етичен сантимент ще каже, че тарикатът е “неправилен” не за друго, а защото се заблуждава относно характера на истината, в която избира да вярва. Но в същото време крайното идентифициране със Закона носи опасността от психоза. Надявам се в завършения продукт, в “Книга 2” този работен казус да е една от фокалните точки на аргументацията ми.

[1] Тук ползвам етика като синоним на морал отново с каприз за късота.
[2] Отвън, или “отгоре”, тоест от хегемона.
[3] Взми арбитрарен учебник по куир теория. И не забравяй, че “куир” (queer) означава извратен.
[4] И още веднъж: ако ми дадеш пример за общество с висша ценност Х, а аз контрирам с общество с висша ценност (-Х), което съществува сплотено като екосистема, то твоята ценност Х не може да бъде независима. Ако можеше, обществото с ценност (-Х) нямаше как да има сплотена форма, под претекста, че опакото на ценността ще разедини, вместо да обедини.
[5] Джоунстаун; Семейство Менсън; “Хевънс гейт”. В Америка такива култове цъфтят, но това е тема за друг път.
[6] Дори Белегът с главно Б; определящата черта.
[7] вж. Жижек, С. 2001 г. Понеже не знаят какво правят. Критика и хуманизъм
[8] “Истината има структурата на фикция” и “неподлъганите грешат”. Последното е от изключителна важност за мен напоследък. Това е максима, но също заглавие на 21-вия Семинар на Лакан и той самият отделя известно време да изясни фразата. На българския патосът й е такъв: “тарикатите се увличат”. Защото Лакан говори за балъци и тарикати. За онези, интерпелирани в идеологическия апарат – онези, които не мислят за идеологическата манипулация, на която са жертви, и просто се адаптират несъзнателно в нея. И тарикатите – баткото, който казва “възрастта е просто цифра”; каката, която ще паркира неправилно, защото “к’во ти пука, аз съм за малко”. И “errent”, не толкова като грешка, казва ни Лакан, а като инерцията, която тласка гмуркача във водата, след като се гмурне. Тарикатите “ги повлича” или “се захласват”, wander astray. Грешката им се състои в това, че “залитат”, когато избират да нарушават “балъшкия” Закон. Залитат по въображаем закон, по нещо, несинхронизирано с останалите.