Свободата има необходимост от дефиниция

С началото на новата 2025-та година публикувам своето есе, спечелило второ място на конкурса в памет на д-р Велислав Алтънов, организиран от списание “Свобода за всеки”.

Преди всичко свободата има необходимост от дефиниция. Явление, така бленувано и увековечавано рискува да изпадне в импаса на своята присъща тавтологичност, преди да бъде оценяно, измервано или критикувано. С други думи, в настоящия контекст, преди да обявим, че “свободата е (ясна от само себе си) свобода”, трябва да сме готови с описание и свойства, взети от моментната историческа ситуация. Свободата тогава е винаги локална, а не универсална; тя не “битува по принцип“, а “битува тук” – всяка ситуация ражда свои манифестации на свободата. Истината е ситуационна.

А насъщната ситуация е устойчиво нестабилна. Използвам оксиморон, защото такъв е характера на седмократни демократични избори, на социално раздление, привидно несводимо до каквото и да е общо кратно, на ирационално покачващи се цени… Устойчиво, защото тази характеристика, въпреки своята чупливост, отиграва едно сякаш безвремево повторение. Нестабилна, защото местата и задълженията на индивида в социалната приказка се усещат като по-отчуждаващи от всякога.

Дали тогава насъщната свобода е портата на спасението от отчуждаването, от социалната алиенация? Или е магистрала към промяната на нестабилната, но устойчива историко-политическа ситуация? Едната теза ще развие логиката на изковаване на индивидуално място в социалната система, заемането му и участието в добре смазана обществена машина: свободата да установиш индивидуалния си житейски, или пък кариерен, път. Другата – до революционното сформиране на контра-общество, ангажирано с прекрояването на самия обществен строй: свободата на народното самоопределение.

Но нима тези две гледища не са взаимно изключващи се в настоящата историческа ситуация?

Спонтанното чувство в съвременната ситуация е на безпокойство. Това се поражда от “нестабилната” й част. Личностите имат усещането, че с неспособността да се създаде мажоритарна коалиция се ускорява мощта на евентуални неочаквани фактори. Онова, което Насим Талеб нарича “черни лебеди”: събития, които по дефиниция не могат да бъдат прогнозирани и характерите им се изясняват само постфактум. Спокойствието на една личност идва от рутината на пряко външната му обстановка. Когато тази обстановка е твърде динамична и рисковете от черни лебеди привидно се ускоряват, безпокойството на индивида расте. Но дали стремежът следва да бъде към намаляне на черните лебеди?

Непременен факт, който Талеб извежда, е неизбежността от непредвидими събития. С други думи, несигурността в социалната система е постоянна по природа. Всяка ситуация, в която (привидно) всички (по-голямата част) механизми са предвидими и устойчиви (каквото Талеб нарича “антикрехкост”), прикрива изконната си нестабилност с миражи. Исторически моменти с ясни и видими симптоми на “крехкост” са тогава едни от най-прозрачните и реални състояния на социалната система.

Казано иначе, усещаната нестабилност в днешната политическа ситуация не бива да плаши индивида: тази прозрачност е сапфирен прозорец, който никое острие на идеологията не може да надраска. “Видимите резултати” – на способността на системата да съществува благодарение на собствените си кризи – дават платформа за изразяване на една от най-чистите форми на социална свобода: свободата да мечтаем за заместителя на насъщната система.

Но това мечтание е и тегоба. Нужно е да стане ясно, че щом несигурността е присъща за всеки социо-политически строй, то всяко преосмисляне на тази постройка ще е изоморфно с предишното: тоест, също ще е миражно. Тогава умелият политолог трябва да борави със следния въпрос: каква е онази общонародна приказка, в която обезпокоените индивиди свободно могат да заемат местата си? Как да преразкажем политическата приказка, така че моралът, справедливостта и солидарността да се върнат в иначе устойчиво-нестабилния дневен ред? Това е жонглиране между двата гореспоменати вида свобода. Свободата на революцията – наричана другаде “свободата на събиране” – и освобождението от алиенация. Циникът ще критикува този “социален инженеринг” като ироничен: замяната на една несвобода с друга. Но ако не тази “ирония”, то какво?

Парадоксът е, че социалният индивид има необходимостта от несвобода, за да упражнява свобода. Николай Бердяев го посочва любопитно в “За робството и свободата на човека”, като твърди, че човек е роб на обществото. Там той ще развие тезата, че единствено духовното освобождение изгражда общество, което не поробва човека, с която не мога да бъда цялостно съгласен. Да вземем предвид Алтюсер. Неговата теория за идеологията гласи, че идеологическият процес е двояк: ритуалната практика в общността и самопризнанието като част от общност. С други думи, личността попада в “клопката” на идеологията (което, разбира се, е синоним на нашия социален мираж в този контекст), когато i) следва нейните нормативни практики и ii) когато отговаря, щом е адресиран от социалния авторитет. Духовната общост споделя тази двоякост. От това следва, че е твърде оптимистично да се твърди, че духовността ще освободи личността от политическите миражи, или: човек ще продължи да робства; зависи само кому. А ако нямаме хоризонт да спрем да робуваме на социо-политическия строй, то за каква свобода можем да мислим?

Трябва да приемем непреходния, но неинтуитивен факт, че свободата-като-такава е невъзможната принадена стойност на всеки обществен строй. Но като принадена, като излишък/катализатор, тя е също неделим остатък. В своята усещана несвобода, ние сме свободни. По думите на Славой Жижек, “никога не сме напълно свободни и в същото време не можем да избягаме от свободата си”. Всеки обществен строй предполага минимално количество индивидуална несвобода. Но участието в такъв строй е свободен избор. От което следва, че най-свободният социален акт е да изберем (условията на) собствената си несвобода.

Онова, което настоящата устойчиво-нестабилна ситуация с чистия си сапфирен блясък предполага, е че може да бъде призмата, през която този неизменен факт става видим. Трябва да поемем бремето, отговорността на свободния избор и да се мобилизираме да променим условията, ако сегашните не ни устройват. Еволюцията на политиката е предумислила инструмент, който позволява това действие: демократичния избор. Българският избирател е по-зрял от, например, американския, защото въпросният сапфирен прозорец, през който знанието, че строят се подхранва от собствените си кризи, присъства в българската ситуация. Но все още не и в американската. Българинът е по-наясно с миражността на устроените демократични избори от повечето западни нации, защото е лъган с колосалната тема “Преход” 35 години. Преходът от една социална приказка към друга се състоя, но неделимият остатък остава непроменен: имахме възможността да изберем условията на несвободата си и тези са, които избрахме. Разбира се, не директно. Разни и разнообразни политически актьори конструираха предпоставките новата приказка да влезе в сила, но българският народ участва активно в замяната на стария с новия социален строй. Съвсем подобно събитие очаква угаръчните останки от настоящата социо-политическа система.

Ето защо българският избирател трябва да е въоръжен със знанието, че игра по предварително устроена система не ще доведе до нейната замяна. Ще е нужен революционен акт с магнитутите на 10-ти ноември, за да се въведе нова социална приказка. Българският избирател трябва да е въоръжен с това познание…

Какво можем да заключим? Спонтанната идеология е подвеждаща: безпокойството у индивида не идва от нестабилността на историческата ситуация. Тя се подхранва от собствените си кризи и безизходици. Ако индивидът живее добре, политическата криза само ще поддържа живота му със сравнително малък брой новости. Той ще става по-скъп (защото инфлацията е една от онези кризи, действащи като гориво в диалектическия двигател на настоящето), но характерът му няма драстично да се промени. Онова, което истински безпокои индивида, е отварящият се прозорец за упражнение на свободата – свободата да се определят условията за новата несвобода. Отговорността, която чака индивида, след като устойчиво-нестабилният строй стигне неизбежната си точка на пречупване. Именно тогава той трябва да е ангажиран; именно тогава идва времето на свободния му избор, на парадокса на свободния избор на несвобода.

Бердяев, Николай, 1992 г., За робството и свободата на човека, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”
Талеб, Насим, 2009 г., Черният лебед. Въздействието на слабо вероятното в живота и на пазара, “ИнфоДАР”
Žižek, Slavoj, 2015 г., Absolute Recoil: Towards A New Foundation Of Dialectical Materialism, “Verso”