Феминисткият уклон като хомология на деспотизма

Няма да е нещо, коренно различно от писаното преди във “Врагът, тотализиран”, но имах необходимостта кратко да споделя едно наблюдение.

Докато работя по въпроса за някакъв евентуален прочит на субективността у животните, попадам на сборник с есета с горд феминистки – еко-феминистки впрочем – уклон. Много често въпроси по съвременната екология като бранш на анти-хуманизма (доколкото хуманизмът е виждан като привилегироващ Човека пред Природата) се разглеждат чрез феминистката традиция, вероятно защото Човекът е отъждествен с Мъжа, където Жената, Малцинството и респективно Природата са отъждествени с Другия (или Чуждия), и критиката се основава на динамиката на господство и робство. Но тази опозиция лесно се игнорира, ако целта е да се извлече някакъв общ теоретичен механизъм. Това е и идеята да се ровя в подобни журнали: говорят ли те за животното, способно да участва в някакъв субективизиращ апарат[1].

За мое любопитство попадам на цитат в едно от есетата на Алтюсер и основополагащия труд “Идеологически устройствени апарати”[2], който мигновено ми заприличва на пресилен:

идеологията е резултат от “съществуването на малък брой цинични мъже, които основават господството си и експлоатацията на ‘народа’ върху фиктивна представа за света, която е техен личен плод, за да поробят другите умове, като доминират над въображението им” …. “мъже” тук бидейки ключов термин, рамкиращ даден патриархален ред
– R. Mahannah, 2016 г., Animal Subjects 2.0, Wilfrid Laurier University Press

Авторът, Мъхана, прави три трагични гафа тук. От гледна точка на това, че идеологията, която той следва и пропагира – “екофеминистката” или близка до нея, – претендира себе си за различна от “насилствените” действия на “циничните мъже”, които иначе “доминират” посредством апаратите. Това е и първият гаф – капризът, че съществува тълкувателна призма, на която няма да се наложи да доминира посредством някакъв вид насилие, ако е обяздила желанието да въплъщава някаква истина. Вторият гаф, отново на въпреки на каприза за справедливост е, че цитатът е изваден толкова от контекст[3], щото да свърши работа за иначе “нециничния” Мъхана. В оригиналната творба парчето текст е илюстрация на едно тълкуване функциите на идеологическите апарати. Тълкуване, което Алтюсер намира за грешно, впрочем:

Първият отговор (този на XVIII в.) …. е съществуването на малък брой цинични мъже ….
Вторият отговор …. е “по-дълбок”, т.е. също толкова грешен.
– L. Althusser, 2020 г., On Ideology, Verso

Третият гаф е вменяването на сантимент там, където такъв липсва, само за да съдадеш – забележете – личен плод, който да пороби другия ум, като доминира над въображението. Говоря за сантимента около “мъже”, въпрос единствено на превода на думата “men”. Класически пример от либералните спорове в английския език: дали говорим за “човечеството”, или за “мъжете”. В оригинала на Алтюсер действително става дума за “мъже” – понеже отговорът на XVIII век, който илюстрира, говори за свещениците и деспотите като автори на идеологическите апарати, “изковали онези ‘красиви лъжи’, така щото, убедени, че следват Господа, хората всъщност да следват свещениците и деспотите”. Не виждам как от тази, пак казвам, илюстрация следва заключението, че Алтюсер заема феминистка позиция с твърдението, че, един вид, мъжете коват идеологии, за да доминират над жените, малцинствата и пр. Очевидно не е това конотацията, защото доминацията ще е над хората, а не над отделни класи, чието представляване е цел на феминизма. Но това ще бъде конотацията в контекста на Мъхана поради необходимостта от валидиране на идеологическата призма, която иначе претендира за различие от тази на циничните мъже.

Тези три гафа атестират едно често явление във феминистката литература: преиначаването на чужди трудове за арматура на собствен такъв, който иначе смята себе си за различен от критикуваните. Врагът ще бъде тотализиран. Иначе позицията няма да съществува. Как се нарича този сантимент? Когато вярваш, че си противоположното на врага си, докато в реалността не се различаваш с нищо от него?

[1] Точка на пречупване в трудовете и на Лакан, Жижек, a и цялата френска (хипер-)структуралистка традиция е мястото на нечовешкото животно в строя на Въображаемото, Символното и Реалното като регистри на действителността. (Които избрах да нарека Личен, Общ и Чуден ъгли на наблюдение в “Тотални дефекти”.) Решението на Лакан е да претендира, че животното не обитава полето на езика, а общува посредством кодове. Никога не съм приемал тази позиция за издържана, особено предвид собственото му несъгласие с нея, напр. в “Семинар 1” (J. Lacan, 1991 г., Seminar I, W.W. Norton & Co., стр. 240: “Грухтенето [на прасето] се анализира изцяло механично. Но веднага щом има нещо за вменяване и настоява за признание, то се превръща в реч. Ето защо, в известен смисъл, човек може да говори езика на животните. Животните имат език, доколкото присъства някой, който да го разбере”. Или: има език, щом има тълкувател.) Затова и в последно време работя толкова усилено по съставянe на тълкувателна рамка, която включва поне питомните животни като някак субективизирани, т.е. участващи в езиковия обмен.
[2] Не знам да има “официален” български превод на някой труд на Алтюсер. “Ideology and Ideological State Apparatuses” има зор в превода на “state” – дали като “държавен” апарат, или апарат на “строя”. Защото приложението на термина, респективно на формулата на апарата, не спира до държавата като институция. Пример за това е самият цитат за свещениците и деспотите. Затова ми се стори добре да преведа важния термин като “Идеологически устройствен апарат”, където “устройствен” вместо “държавен” подчертава фукцията му на изграждане на строеве.
[3] “Не мрънкай за контексти” е честа критика срещу настоящия тип критика. Но контекстите са от основно  значние именно в процеса на оборване на подобни злоупотреби с чужди трудове. Особено често се среща в защита срещу злоупотреба с ницшеански трудове; през цялото време си мисля за друг сборник, който препрочита основните трудове на Ницше чрез феминистки мироглед, само с цел апроприиране мислителя към непочтената кауза.