Феминисткият уклон като хомология на деспотизма

Няма да е нещо, коренно различно от писаното преди във “Врагът, тотализиран”, но имах необходимостта кратко да споделя едно наблюдение.

Докато работя по въпроса за някакъв евентуален прочит на субективността у животните, попадам на сборник с есета с горд феминистки – еко-феминистки, впрочем – уклон. Много често въпроси по съвременната екология като бранш на анти-хуманизма (доколкото хуманизмът е виждан като привилегироващ Човека пред Природата) се разглеждат чрез феминистката традиция, вероятно защото Човекът е отъждествен с Мъжа, където Жената, Малцинството и респективно Природата са отъждествени с Другия (или Чуждия), и критиката се основава на динамиката между господство и робство. Но тази опозиция лесно се игнорира, ако целта е да се извлече някакъв общ теоретичен механизъм. Това е и идеята да се ровя в подобни журнали: говорят ли те за животното, способно да участва в някакъв субективизиращ апарат¹.

За мое любопитство, едно от есетата в сборника цитира основополагащия труд на Алтюсер “Идеологически устройствени апарати”², но употребата мигновено ми заприличва на пресилена:

Идеологията е резултат от “съществуването на малък брой цинични мъже, които основават своята експлоатация и господство върху ‘народа’ чрез фиктивна представа за света, която е тяхна лична фантазия, с която да поробят другите умове, като доминират над въображението им” …. “мъже” тук бидейки ключов термин, рамкиращ даден патриархален ред ….
– R. Mahannah, 2016 г., “The Animal,” Systems, and Structures: An Ecofeminist–Posthumanist Enquiry в Animal Subjects 2.0, Wilfrid Laurier University Press

Авторът, Мъхана, прави три трагични гафа тук. От гледна точка на това, че идеологията, която той следва и пропагира – “екофеминистката” или близка до нея, – представя себе си за различна от “насилствените” действия на “циничните мъже”, които иначе “доминират” посредством апаратите. Това е и първият гаф – капризът, че съществува тълкувателна призма, на която няма да се наложи да доминира посредством някакъв вид насилие, ако е обяздила желанието да въплъщава някаква истина. Вторият гаф, отново противно на каприза за справедливост е, че цитатът е изваден толкова от контекст³, щото да бъде в полза на иначе “нециничния” Мъхана. В оригиналната творба парчето текст е илюстрация на едно тълкуване на функциите на идеологическите апарати. Тълкуване, което Алтюсер намира за грешно, впрочем!:

Първият отговор (този на XVIII в.) …. е съществуването на малък брой цинични мъже, които ….
Вторият отговор …. е “по-дълбок”, т.е. също толкова грешен.
– L. Althusser, 2020 г., On Ideology, Verso

Третият гаф е вменяването на сантимент там, където такъв липсва, само за да – забележете – наложиш лична фантазия, която да пороби другия ум, като доминира над въображението. Говоря за сантимента около “мъже”, въпрос единствено на превода на думата “men”. Класически пример от либералните спорове в английския език: дали говорим за “човечеството”, или за “мъжете”. В оригинала на Алтюсер действително става дума за “мъже” – понеже отговорът на XVIII век, който илюстрира, говори за свещениците и деспотите като автори на идеологическите апарати, “изковали онези ‘красиви лъжи’, така щото, убедени, че следват Господа, хората всъщност да следват свещениците и деспотите”. Не виждам как от тази, пак казвам, илюстрация следва заключението, че Алтюсер заема феминистка позиция с твърдението, че, един вид, мъжете коват идеологии, за да доминират над жените, малцинствата и пр. Очевидно не е това конотацията, защото доминацията ще е над хората изобщо, а не над отделни класи (или идентичности), чието представляване (на опресираните идентичности; винаги на видяните като жертви малцинства) е цел на феминизма. Но това ще бъде конотацията в контекста на Мъхана поради необходимостта от оправдаване на идеологическата призма, която иначе претендира за различие от тази на циничните мъже.

Тези три гафа атестират едно често явление във феминистката литература: преиначаването на чужди трудове, за да служат като арматура на собствен такъв, който иначе смята себе си за различен от критикуваните. Врагът ще бъде тотализиран. Иначе позицията няма да съществува. Как се нарича този сантимент? Когато вярваш, че си противоположното на врага си, докато в действителност не се различаваш с нищо от него?

П.П.
Тъй като вчера ми се падна да водя кратка беседа по съвсем същата тема, инициаторът на която твърдеше, че темата е заела едно може би централно място в алгоритмите на определени социални мрежи, забелязах, че съвсем случайно тя се пръкна и в моята ютуб стена. При мен обаче беше разсъждението на някой, който е излязал от кръг на – нарече го – американски ляво-либерални политически активисти. А то е, че същите – към които спадат и феминистите активисти (които всъщност адресирам във “Врагът, тотализиран”) – функционират в универсалната за тях рамка, че всички конфликти могат да се разглеждат като борби на опресия срещу опресирани, на господство и робство. И че задължително заставаш на страната на опресираните, на жертвите.

Тези обстоятелства идват в момент, в който тъкмо завърших “Еманципации” от Ернесто Лаклау (E. Laclau, 1996 г., Emancipation(s), Verso) и любимото ми есе от колекцията – “Власт и представителност” – рязко се занимава с връзката между деконструкция и хегемония. Езикът на тази статия, която писах преди малко повече от година, ползва “насилие” там, където Лаклау ползва “хегемония”, нека стане ясно. Така че темата е връзката между насилие и тълкувателни призми – същата, която аз разглеждам тук. Тезата на Лаклау е, че деконструкцията и хегемонията се намират в отношение “Мьобиус”. Воден от Лакан, където това е отношението между субект и предмет-причина на желанието⁴, отношението “Мьобиус” просто означава, че двата термина не са външни един на друг, а са двете страни на една и съща монета: необходими и достатъчни условия. Значи: за да има деконструкция, е необходима хегемония; всяка деконструкция винаги-вече въвежда (нова) хегемония; всяка хегемония прикрива своя присъща деконструкция, и така нататък. С други думи, капризът – вече се повтарям – на Мъхана, че (1) има, (2) употребява и (3) може да възпита у хората такъв вид деконструкция, която стои встрани от хегемонията⁵, е фантазия, която забулва реалността. Неистина.

Взаимното отношение на необходимо и достатъчно условие между хегемонията и деконструкцията потвърждава и моята теза, че смъртта на всеки Гарант винаги-вече вещае нахлуването – да кажем хегемонията – на нов. И още по-важно – че претенцията на ляво-либералния феминизъм за деконструкция без този вторичен ход на насилие е лъжа. По-лошото от лъжа е, когато е манипулация – когато (и не казвам, че това е случаят с Мъхана) авторът е наясно с този принцип, но избира да се възползва от него в името на борбата между идеологиите. (А автор, който се намира в тази интелектуална екосистема – на френската социално-идеологическа критика, – трябва старателно да бъде игнорантен, за да не е поне мяркал тази теза.) В обобщение, манипулативният акт на феминизма е перверзия⁶, която завършва със забулен деспотизъм. Неврозният акт на феминизма, който не е наясно с този принцип, завършва с един хистеричен деспотизъм, където субектът-хегемон не знае какво да прави с позицията си на такъв, с настъпващия край на своята идентичност, и деспотизмът му се развива в посока на рехабилитация на своя враг. И накрая психозният акт – където няма и подозрение за двоичност на насилието, където се намират “истинските вярващи”, е просто въпрос на демонстрации за пред Другия. Голи паради, абсурдни лозунги и протести в клетки, или каквито делюзорни въображения активистът вярва, че го заобикалят.

Прогнозата ми е, че ако хистеричният вид феминизъм вземе превес, ще сме свидетели на един нов халюциниран фетишизиран образ на Мъжа, далеч от действителността, чрез който тези борци за свобода ще се тотализират.

¹ Точка на пречупване в трудовете и на Лакан, Жижек, a и цялата френска (хипер-)структуралистка традиция е мястото на нечовешкото животно в строя на Въображаемото, Символното и Реалното като регистри на действителността. (Които избрах да нарека Личен, Общ и Чуден ъгли на наблюдение в “Тотални дефекти”.) Решението на Лакан е да претендира, че животното не обитава полето на езика, а общува посредством кодове. Никога не съм приемал тази позиция за издържана, особено предвид собственото му несъгласие с нея, напр. в “Семинар 1” (J. Lacan, 1991 г., Seminar I, W.W. Norton & Co., стр. 240: “Грухтенето [на прасето] се анализира изцяло механично. Но веднага щом има нещо за вменяване и настоява за признание, то се превръща в реч. Ето защо, в известен смисъл, човек може да говори езика на животните. Животните имат език, доколкото присъства някой, който да го разбере”. Или: има език, щом има тълкувател.) Затова и в последно време работя толкова усилено по съставянe на тълкувателна рамка, която включва поне питомните животни като някак субективизирани, т.е. участващи в езиковия обмен.
² Не знам да има “официален” български превод на някой труд на Алтюсер. “Ideology and Ideological State Apparatuses” има зор в превода на “state” – дали като “държавен” апарат, или апарат на “строя”. Защото приложението на термина, респективно на формулата на апарата, не спира до държавата като институция. Пример за това е самият цитат за свещениците и деспотите. Затова ми се стори добре да преведа важния термин като “Идеологически устройствен апарат”, където “устройствен” вместо “държавен” подчертава фукцията му на изграждане на строеве.
³ “Не мрънкай за контексти” е честа критика срещу настоящия тип критика. Но контекстите са от основно  значние именно в процеса на оборване на подобни злоупотреби с чужди трудове. Особено често се среща в защита срещу злоупотреба с ницшеански трудове; през цялото време си мисля за друг сборник, който препрочита основните трудове на Ницше чрез феминистки мироглед, само с цел апроприиране мислителя към непочтената кауза.
⁴ J. Lacan, 2016 г., Seminar X, Polity
⁵ Нещо, което Лакан нарича “метаезик”, или което аз нарекох “свръхезик” в “Тотални дефекти”; “The Other of the Other”, Гарант на Гаранта. Учим се, че такова нещо не съществува; няма субект, който може да заеме такава позиция, защото такава позиция няма.
⁶ Перверзия в стриктно психаналитичния смисъл, водеща се от аксиомата: “Зная много добре, че Х, но въпреки това Y”. “Зная много добре, че позицията ми е хегемонна, но въпреки това ще вярвам, че не е”. Неврозата – Лакан казва в Семинар 22 – е неуспешна перверзия. Невротикът е онзи, който е неспособен да живее с аксиомата на перверзията и резултатът е или устойчиво недоволство, или хистерия. А хистерията – тя също има стриктна дефиниция – е когато субектът не знае какво е желанието на Другия, и следователно не може да формулира своето желание. И накрая психозата – това е позицията, в която истината – дефектът, неизбежността от “кастрация” – не е нито пренебрегната, нито репресирана, ами е съвсем откровено невидима за субекта. Кастрацията, това е просто името за присъствието на субекта в нормативен строй. Онова, което Алтюсер нарича интерпелация. За да участваме в социум, трябва да бъдем кастрирани – непременните ни капризи не могат да бъдат осъществени в нормираните рамки на социалното. “Кастрация” тогава е просто кастрация на непременното ни желание. И когато тази кастрация не успява да функционира за субекта, тогава той е в състояние на психоза, неинтегриран в широкия социум, отделен от веригата логически основания, не изгражда устойчиво его и се поддава на неволни изблици. Това е моментът, когато често крехкото его “acts out”, избухва пред анализатора, тоест пред Другия. Именно тези избухвания са абсурдните изяви на искрено фанатичните активисти.