Всички политически пътища водят към мит. Безполезността на самозабравилия се консуматор

Моят добър приятел Рас от “Просто приказки” ми насочи вниманието към статия от “Клуб З”. Васил Петков защитава тезата, че България има нужда от оптимистичен разказ.

Изглежда Петков се е натъкнал, по един или друг начин, на заключението, което е основна тема на книгата ми “Тотални дефекти”, а именно необходимостта от обединителни приказки за добруването на едно социално поле. Любопитно е, че само след провала на демократичния процес у нас – изглежда вече признат; трябваха седем избора, за да се кристализира този факт – автори от зодията тип “анти-Тръмп, анти-Путин, про-Камала плюс шесткратна ваксинация” започват да говорят за черната дупка в българската култура: липсата на национална митология. Аз обръщам внимание на този кризисен момент отдавна.

Така и изглежда, четейки материала на Петков. В няколко номерирани абзаца се аргументира за необходимостта от “разказ” – в моята лексика приказката е онова, за което той апелира, тоест общия нормативен сюжет, – ползвайки традиционната за американските либерали стратегия да принизява националното положение спрямо Чуждия (le grand Autre) аршин, докато зейне процеп за запълване. Тоест докато подготви почвата за лекарството, което ще предложи. (Българите сме много зле. По всички документи сме последни, прости сме и миришем. Можем и трябва да бъдем по-добри в очите на съседите си.) А такова липсва; Петков не предлага визията на наратив, а само обявява необходимостта от автор.

Два примера за приказки се открояват в параграф 5: благоденствие и сигурност с помощта на ЕС, и национален алтруизъм към ЕС.
Трагично е, че не усеща липсата на разлика между двете предложения. Апропо, те не са приказки. Макар да определя първия пример като “неамбициозен” (защо? стремежът към сигурност е напълно естествен субективен стремеж), той все пак го нарича наратив. Няма нищо приказно, ако читателят позволи алегорията, в сюжета за консуматора. Има нещо приказно в сюжета за придворния слуга. Но по-скоро се сещам за Грима Змиеуст, отколкото за… кого? Как точно си представя приказката за лоялния съюзник, виждан отгоре като свиня в калта (напомням: Петков принизява националната ситуация досущ като рапортите от ЕС)? Нима няма сюжет за рицаря, който не осъзнава трагикомичността на своето иронично рицарство? Нима Петков не влиза в собствения си капан на комедийна наивност?

Ако това са примерите за Нова Българска Приказка, то от автор определено има нужда. Тези примери са мъртвородени. Няма разлика между консуматор в отрицание и самозабравил се шут. Очевидно е, че тезата за липсата на национална приказка е висока кула, която навлиза във всяко полезрение. Очевидно е, че следствията около нея – че демократичният процес е борба на приказки – също са видими за повечето ангажирани. Следва тогава да стане ясно на всички, че борбата ще е между хомоеротични делюзии за зелен интернационал и нещо протекционистко. И тогава въпросът става: на коя страна заставаш, сънароднико изстрадал?

П.П.
“Просто приказки” е самото място, където тази наболяла тема вижда потентни решения и демонстрацията на нова национална митология. Нещо повече, реакционната приказка е винаги в зависимост, за разлика от истински креативния митологичен сюжет. Краткият разказ за българското посолство в Адис Абеба е многократно “по-амбициозен” от целия материал в “Клуб З” и тамошните автори могат само да се учат на патос от него.

Наричам “хомоеротичен” опита на “Клуб З” за апел, защото кроежи на сюжети само като контрапунктове на иначе силни политически аури а-ла Тръмп или дори Пеевски – реакционни хленчения на ощипани девойки – не могат да бъдат истински обединителни. Колосалното количество негласуващи от последните избори трябва да бъде тотализирано под приказка, мястото на всекиго в която ще бъде видно от само себе си. Няма място в реакционен сюжет за мнозинство. Реакцията е акт на малцинството. Така, алергията на този тип автори към авторитарните личности е следващият показател, че те са неспособни да кроят обединителни разкази. Защото един тотализатор трябва да е готов да поеме отговорността за всички, които смята да консолидира. Либералната самодостатъчност там място няма.

П.П.П.
Стълкновението на Краевски с Дайнов от преди няколко дни, в което първият узна как вторият няма интерес за комуникация, е още един момент, демонстриращ безпредметността на “широкия дебат”. Ако не го виждаме в Парламента, нека поне го видим в отношението между анализаторите. Борбата е борба на приказки, а широкият дебат е нещо, състоящо се във приказка. Алтюсер твърди, че философията е бойно поле за идеи, а Бадиу – че истинската идея е винаги разединителна. Така, истинската приказка никога няма да се подложи на дебат. Тя или ще обедини по-голямо поле, или ще реагира срещу друго такова.