Електоралните проучвания. За прогнозите на времето, пазара и каузите

И преди съм писал, че апарат на битието на всеки жив организъм е прогнозата и грешката. Движението е по подразбиране негативно, колкото и нихилистично да ни звучи, но неизбежните грешки в съпоставянето на миражното очакване и болезнения белег на реалността са диалектическият фактор, без който всичко би останало статично. Намаляне на изненадата, тоест увеличаване успеха на прогнозирането, е естествен математически стремеж.

Така погледнато, статистически достоверни прогнози се случват в затворени, детерминирани системи. Тоест в целокупни системи с начало и край, които могат да бъдат определяни. Времето тогава, предвид успехите ни в догатването му, но бидейки неизбежно недетерминирано, би било пример за друг вид система. Инстинктивно ни идва да кажем “безкрайна”, щом първата има начало и край, но аз предлагам “не-цяла” като алтернатива. Тоест, система с липси. Такава система е и човешкият субект.

Изборният процес, изглежда, също е такава система. Съвсем емпирично, визирайки миналите вчера парламентарни (и европейски) избори, виждаме, че “социологическите проучвания” преди и по време на вота са с достатъчно голяма статистическа грешка, че да се приравнят на сбор от случайни хвърляния на боб. Какво имам предвид? Казвам, че са безполезни в прогнозирането, че са субективни и че самият изборен процес (у нас) е недетерминиран. Но за сметка на това отлични в предлагането на миражи. Апропо, всяка социална група започва с пророчество; всяка Кауза е основана върху такова; всяка религия притежава пророци. Илюзиите на първата стъпка от диалектката на движението – въображаемото картографиране на външния свят, което, неизбежно, следва да бъде прорязано от реалността – могат да застанат в центъра на един новосъставен колектив. Като негов тотем, като негов фундамент. Или: като нещо, в което се кълнат.
И ето! времената ни подават още един жокер по въпроса за движението от семейство към племе: пророчеството като начален шаг към колектива.

Но обратно към изборите. Изненадата “Величие”, която никак не се наемам да оценям етически (което е и безпредметно), следва да се опише като ангард на реалността. Два прочита: или участваме в драматична игра на многомерен шах, в която Онзи, който направлява изборния процес (а следователно и социологическите проучвания), преднамерено не включваше партията в проучванията до самия край на процеса. Когато щеше – така казва миражът – да ни изненада лъжливо, докато през цялото време е кроял планове с парията-невидимка за в бъдеще. Или никой наистина не очакваше такъв развой на събитията, което, уви, би направило “Величие” демонстрация на субективност. А като такава, следва да бъде оценена. Имам предвид, че най-празният жест в момента е да се градят нови миражи за това как и защо партията е влязла, или колко малко/много ни харесва. Съждение с реален (думата да се чете буквално) смисъл би било онова, което разглежда “Величие” като симптом на социален процес, а не като случайност на личен кроеж.

Но на мен такива неочаквани моменти ми приличат на (предпоставки за) събития. За да ги разглеждаме като такива, следва да търсим трите вида отношение: вярност, реакция и затъмнение. Или: вярността ясно се вижда, реакцията също. Но има ли някой, който все още отрича присъствието им като политичеси субект? (б. ЦИК все още не са дали крайния резултат от гласовете) Прочетена така, ситуацията следва да бъде много интересна в парламента.