Валутата на представителността

Хората – не просто българите, а хората като цяло – страдат от едно бреме на битието, което се нарича прогнозиране.
Прогнозата, ако щете очакването, е движение напред. Доверието се счита за ценност, именно защото прогнозираме заедно; гледаме същия филм; както върви английският израз, на една страница сме. Оттам прогнозата за един колектив, за една държава, е рентабилно да се извършва от хора, които хем са много умели, тоест опитни в прогнозирането, в очакването, хем са на същата страница с онези хора, с които ще се движат напред.
Исторически това е било работа на царския двор, съветници, везири и прочее, а отговорността – много важно – е лягала върху монарха. Или за по-лека аналогия: върху капитана на кораба, който потъва с него последен.

С движението на историята прилагаме брилянтната идея вместо единица, поемаща отговорност, да подготвим колектив, който да поеме бремето на своите плещи в името на всички онези, с които ще се движим напред: парламентарна демокрация.
Логиката каква е?: избираме ги, следва всеки от 240-те да представят — пред-ставят! — секция от нацията, така щото мнозинството да е ангажирано много по-конкретно, отколкото едноличната власт би могла да бъде. “Аутсорсването” на прогнозите към народни представители, журналисти и експерти освобождава, “либерира” индивида от тежестта да мисли три (че и повече) хода напред.

Защо сега сме възмутени? Защото доверието – онази ценност, която следва да признаем като абсолютна – е не просто предадено, а симулирано. Жижек казва “знаят какво вършат и въпреки това го вършат”. Става дума за народа, който бива (не)представен.
Много добре знае какъв фарс крепи зданието на тази симулирана свободия и въпреки това си повтарят, че “то така стават нещата, ти какво си милиш?!” С други думи, предателството – на народното доверие – е толкова шокиращ акт, че народът дори не може да обработи грозотата на жеста; по-лесно е да го отрече. Като щраус с глава в пясъка.

Оттам онези, които поемат отговорност и казват “аз смятам, че вашата депутатска, министерска прогноза е неистинна”, с други думи “нано-бунтовниците” (цитирам Карбовски) застрашават деликатния фундамент на това здание. Ако покажем, мислят си те, действителността на цирковото представление, наречено държавен апарат, то ще се срине, а с него и поминъкът, и далаверата, и сеирът. Ерго, псувай си и се смей на телевизионни формати за таланти, предопределени и ин-сцен-ирани досущ като дебатите в парламета.
Онези циркови артисти все пак са там горе и поемат отговорност, а ти готвиш на парти грил, където не ти е мястото, мислят си.
И така е лесно, да. Празни жестове. Тъждествени със законодателните.

Какво би било лекарството за подобен симптом? Не знам. Честно, не знам. Очевидно не е още празни жестове; не е коментар вербален, вероятно не е и художествен материал като моя. Един лагер твърди, че лекарство няма и следва ампутация. Какво е политическа ампутация? Някои го наричат акселерация: хвърляй бензин в цирковия огън, докато не изгори шатрата. Друг лагер – често наричан консервативен, мисля, – призовава за връщане към преден момент във времето. Реформа – на европейския съюз, на съдебната система.
“Ре-формирането”, прекрояването, не работи. Не и когато всички са пет крачки напред, а ти искаш да се върнеш две назад и да мъдруваш.

В заключение: има ли политическо решение? Не зная. Напоследък много хора споменават тая страшна дума революция. Обаче биха желали да е безкръвна. Е, приятели, няма такъв звяр. Ако искаш властта да кръщаваш историчеси етапи, трябва да я купиш с жертва, това е “свободният” пазар на властта, а валутата е червена.