Това всъщност е една прекрасна снимка

Защото ясно изразява няколко социо-психологически моменти. Интуитивният казус е “защо червена боя по руското посолство или по сградата на НС може, а по сградата на ЕП не бива” и е правилен. Всъщност, “защо умнокрасивитетът стене на заколение, щом се посяга на неговите стожери, но аплодира същия акт срещу чуждите”.
Отговор: Именно защото е припознат не като Чужд, а като супер-его. За да бъде насочена агресия към един авторитетен обект, той трябва да е Чужд (le grand Autre). След агресията, той се припознава като супер-его (Über-Ich), в следствие на което социалният субект трансформира гнева си във формата на угризение обратно към себе си.

За какво говоря? Казвам, че щом една част от социума – социалният субект на умнокрасивитета, да я наречем – е припознала обективно чуждата институция, репрезентирана като сградата на Европейския парламент, като “своя”, тя вече не е чужд съдия, един външен съдник. Институцията вече се превръща във вътрешна, субективна съвест;

Сградата на ЕП представлява колективната съвест на евроатлантиците.

Като такава, всяка агресия към нея е агресия към самото битие на този социален субект. С други думи, приемат го лично, а личното вече е чуждото за… например националистите (използвам думата тривиално) на протеста. Защото без тази институция този колектив губи своята съвест, а без нея се пукат всички язовирни стени на течението на неговия гняв.

Докато ЕП е колективна съвест, НС остава във образа на Чужд – един съдник, който е отделен субект, не припознат. Дискурсът с него може да бъде единствено агресивен, тъй като с функцията си на съдник той възпира удовлетворението (jouissance), общо казано, на дадената социална група. В уточнение: Народното събрание се вижда като амалгама от всички социално-политически функции, които:
а) Отнемат права на социалната група;
б) Репресират други групи, които същата иска да припознае;
в) Възпират ни от това да бъдем “нормална държава”.

Същите хора припознават сградата на НС като олицетворение не на тяхната колективна съвест, а на чуждата опресия.

Та затова не може да се хвърля боя по сградата на ЕП, а по другите може. Защото нейната функция е да бъде съвест, а тяхната – да бъдат потисници. Винаги изпитваме агресия към потисниците и угризение към съвестта.

П.П.
Сега, февруари 2025 г., тази проява се повтори и воплите са още по-силни. Реших да обновя тази малка теоретична статия, защото хипотезата ми се оказва вярна, макар тук да е формулирана с по-“фройдистки” термини. Обобщението е, че сградата се явява предмет-гаранция, който гарантира идентичността на въпросната социална група. Нападение срещу предмета е нападение срещу идентичността, срещу егото на тълпата.

Супер-егото е императивът на дадена психологическа система. То е нейната “програма”. Постановление, което е едновременно неизпълнимо и постоянно. Ако с този си анализ твърдя, че предметът-гаранция се е превърнал в постановление, то би могло да бъде оформено като “бъди състрадателен”.

Но две години по-късно виждаме нещо повече от императив. Виждаме въплъщението на един мираж, без който нормативния социален апарат ще се разпадне. С други думи, виждаме трансформацията на абстрактна ценностна система в архитектурен монумент; излишъкът на системата получава своето “телесно присъствие” в лицето на сградата.