За соевите хора и сламеното мляко

Soyboy (соево момче) е западен пейоратив, който навлиза в България бавно, но не с темпото на София-Бургас. Но какво против ядковите млека имат българските дисидентски кръгове и хранят ли неприязън към хората с лактозна непоносимост?

На пръв поглед – и в арсенала на всеки феминист – съществува един сламен аргумент, че въпросните (“крайнодесни”, разбира се) хора експресират мачовщината си, като се присмиват на мъже с лактозна непоносимост, които не могат да приемат нормално краве мляко (защото ги кара да пърдят). Следователно кравето мляко се издига на пиедестал като патриархална напитка, дефиниращата те като мъж. Ако имаме “неомарксистки” наклонности, дори бихме могли да кажем, че кравето мляко е някакъв привилигерован ресурс, който лактозно-непоносимите опресирани хора не могат да достъпят. А оттам бихме извели някакъв революционен манифест за нормализация на ядковото мляко и забрана… на кравето… чакай, това май сме го гледали.
(Читателю, обещавам, че импровизирах, сигурен, че такива статии има, но по-късно ми бяха показани примери.)

Истината изглежда или е по-дълбока от плиткия гьол, в който неолибералните – именно соеви – активисти не се страхуват да плицикат, или толкова ранява комплекса им, че напрягат всички гънки на мозъка си диалектично да прекроят истината. А тя е, че не обявяваме война на ядковите млека. Шокиращо, знам.

Соевото мляко е една върховна абстракция на темперамента, който приема всичко, снесено от хегемона, наготово и с пълно доверие. Лайфстайлът на статусна консумация. Хората, които се хващат за всеки хиперреален ореол, който им бива представен; тоталното нежелание за критическо мислене – дали срещу рекламата по телевизора, срещу обещанията на политическата класа или срещу пропагандата на медиите. Сояджиите не пият соево мляко, защото имат причина, а защото имат повод: тенденциозно е.

Всъщност, отделям три генерални агента в драмата на алтернативното мляко и течната храна:

неомарксистите, сиреч “уоукърите”, които са мозъка на операцията. Интелигенцията, творяща обосновката за хиперконсумацията;
неолибералите, които са соевите хора. Хиперконсуматорите, слуги на хегемона;
дисидентите, които в опит да се противопоставят на хегемона, критикуват слугите му с най-ефективния апарат на земята: хумора.

“Нео”-тата в случая символизират откъсването на тези идеологии от бащиниите им; първите не намират обществените слоеве на Маркс за достатъчни, вторите не намират “стремежа към щастие” за достатъчно необременен. Оттам впрочем си обясняваме мотивите тези управляващи малцинства да налагат своя мироглед: за идеолозите това е въпрос на запазване на власт чрез разделение, а за слугите – въпрос на запазване на необременена индивидуалност и консумация. Дисидентите, изглежда, се стремят да се противопоставят на неомарксистите по сравнително простия повод, че са на власт нелегитимно. Доколкото легитимацията е представляване на народните нагласи – тоест на мнозинството, а не на малцинството.

Но се връщаме: “соев” е двояк неологизъм.
От една страна репрезентира емаскулираните мъже феминисти. “Симповете”; мъжете под чехъл; онези, които са готови на всичко да еманципират жената в името на мира и равенството.
От друга страна е представения от мен феномен: конформистът, който е готов на ожесточена борба за запазване на обществото, в което вирее: а то е описаната от Бодрияр[1] симулация на истини.
Хиперреалното е състоянието, в което съзнанието не може да разграничи между истината и изразът й. Израз тавтология.

Хиперреални са “демократическите ценности”: докато слушаме как всяка архетипно авторитарна политика, която се въвежда от (поне привидно) нелегитимното правителство, е с цел “опазване на нашата демокрация”, виждаме, че същото това правителство нарушава тази ценност.
Когато Европейският парламент “реши”, че Унгария не е пълноценна демокрация, демокрацията, която те имат предвид, е хиперреалната. А хиперреалната демокрация е тази, която “само ние (те) можем да опазим” – тоест уреда, чрез който тираните запазват властта си. И го правят с помощта на слугинажа си, който е неспособен или не желае да разграничи реалното от израза му.
Хиперреални са политизираните агитки. Всеки пък, когато продукт смени логото си на украинското знаме в някаква бутафорна съпричастност, и тя, и подкрепата й са хиперреални. Ако държавният апарат официално е “солидарен”, индивидуална подкрепа под формата на емотка, ново лого или слоган е просто статусен символ. Истината – транзакция на социално положение – е затъмнена (като слънчево затъмнение) от референта й – подкрепа за държава във военно време.

И се присмиваме на соевите хора затова, защото не могат да видят отвъд затъмнението, а напротив го бранят.

[1] “Симулация и симулакрум”, Жан Бодрияр, Тогедър Академия, 2019