Мъртви идеологии биват кичозно съживени

Може би най-красивото от статията е почти музикалната рамка на Шекспировата трагедия “Кориолан” – една брилянтна демонстрация за цикличността на историята по мое мнение; формално забранена под либерална демокрация, тя разказва за Гай Марций Кориолан – изгонен от Рим пълководец, който води война със собствения си град и губи по молба на майка си, сключвайки мир и бидейки екзекутиран постфактум.
Подобен, твърди авторът, е наративът с т.нар. Intellectual Dark Web, която ще нарека “Кашерната интелигенция” (без да знам някой друг побългарил ли е термина): хора като Сам Харис, Брет Вайнстин, Джордан Питърсън и други.

Тезата на автора е, че Кашерните интелигенти изначално губят своята война – дори да е благородна – поради самоналожена заблуда. Те, почти изцялно либерални в основите си, са неспособни да следват примера на Кориолан (да обявят война на собствения си град), защото въпреки собственото си изгнание, не ще се разделят с либерализма. Именно тази сляпа вяра в победата на “обществения форум”, сблъсъкът на идеи, една “сигурност” в победата на праведния логос забулва случващото се пред очите им: политическата и културна борба е племенна война за надмощие.

И макар от Кашерните да не блика пацифизъм: Харис неведнъж е твърдял, че определени верски групи имат толкова опасни позиции, че убийството им би било етично, – те са изключително лоши в определянато на приятел и враг. Авторът дава пример с Брет Вайнстин, който още преди своето изгнание беше съвсем “ляв” по убеждения, в частност “антирасистки”, сиреч анти-бял (по системата на Ибрам Кенди, може би вкратце непознат на българската публика), но нежеланието му да участва в съвсем ритуалното бичуване на бели студенти, спретнати от местното племе “woke” антирасисти му коства мястото в съответното племе: – той бе острициран, но това не доведе до промяна в политическия му мироглед.

Авторът инвокира Фуко, – тъй заклеймяван от ефира на въпросното интелектуално движение – за да илюстрира пукнатините в подножието на либералните убеждения: че познанието и властта във всяко общество са взаимно подкрепящи се системи. С други думи, че властимащите подкрепят дадена система за сведения, а тя – властимащите. Фактите са въпрос на интерпретация и ще бъдат реформулирани или заместени по усмотрение на интерпретиращия. Да се разчита на “голи” факти като база за дебат и битка на идеи означава да се говори в обща тълковна рамка, тоест да се живее в общ всемир от морали, тоест да се живее в едно племе. А битката е племенна. Силата е упражнявана от колективи, а нюансът на познанието или сведенията зависи от подробностите в племето.

Кашерните интелектуалци, казва авторът, – елитен проект без елитно влияние – не може да промени хода на обществото чрез подкасти и полемики. Това може само силата.

Иска ми се да обърна внимание на секцията за Джордан Питърсън, бидейки му голям фен доскоро. Авторът излага чудесна критика по политическите проблеми на Питърсън, състоящи се в илюстрирането на системата му като не предлагаща никакви решения, нито утеха.
Успехът му във връщането на християнската символика и юнгианските архетипи в публичния речник е неоспорим. Обединяващият му характер на сурогатен баща също. Но иронията в посланието му е самото постмодернизиране на християнството, положителна деконструкция на вечните архетипи, предхождащи и кулминиращи в Христос. Те стават разединени и “освободени”, припкащи фриволно в колективното ни въображение. Признаците и изразите християнски присъстват, но Събитието християнско – не.
Инвокацията на Бодрияр тук е страхотна, в “Симулация и симулакрум” пише, че постмодернизмът се характеризира с ликвидирането “на всички обекти референти. Дори по-лошо: с тяхното изкуствено възкресяване в системите от знаци – много по-ковък материал от смисъла”. Именно грехът на Джордан.

В крайна сметка, казва авторът, движението на Кашерната интелигенция е изхабено, фрактурирано от Тръмп, неспособно да приеме племенните реалии на Америка и да реши проблемите им. В отчаян опит да избяга от идеологията, се катурва по-дълбоко в нейната паст. Докато голите факти избледняват в етера, членовете на движението рекламират проект на Просвещението от векове разтопен. Факти вече няма – само потоци от данни или за употреба, или за пренебрегване. Дискурсът не може да ни спаси от потъващите правни движения и избледняващите фактологии.

Авторът затваря музикалната рамка, просейки възкресението на Кориолан в името на оцеляването на американската (а аз бих казал – световната) … култура? Държава? Авторът не е съвсем ясен, но по мое мнение говорим за нация, а тук смея да кажа, че един Кориолан за всяка нация трябва да доведе до онзи държавен плурализъм съвсем на контра на глобализма; авторът намеква невъзможността национализма да има допирни точки с глобализма и очевидно заема първата позиция.
Аз също.

Превод и преразказ на “True Believers in the Dark“, Benjamin Roberts