Нечестният спортист, който слага край на нечестния спорт

Трудно се убеждава оня, който слуша, само когато говори негов човек. И трудно се обсъжда с оня, чието мнение зависи от изхода на обсъждането. Казано иначе, рядко има смисъл от спор, когато играта е на интереси: няма да заложиш своето мнение като валута, ако си преценил, че тази валута ти стига.

Този малък анекдот пиша, защото се случва нещо в нашето общество, което носи белезите на прецедент и на симптом. Истината е, че намирам за отвратително обсъждането на данните по случая “Петрохан”, на неговата композиция и плът. Престъплението се превръща в опорна точка за социални фантазии и ломотенето по данните не произвежда нищо, освен по-голяма и по-заплетена фантазия. Фантазията ни държи настрана от важната точка, от реалния проблем. Но обвързването на държавния апарат с това престъпление е важната тема за обзор – и начинът, по който обществото се ангажира с това обвързване.

Наскоро апаратът оповести наратива за случилото се. По този наратив – който е официален в смисъла, че следва да бъде неоспорим – същият апарат ще произведе дела, било то разузнаване, присъди и прочее. С други думи, ще се търси отговорност и, дал бог, справедливост.  Обаче има малцинство хора, които преценят, че властта на този апарат да реализира официален наратив е несъществена. С други думи – има хора, които отричат авторитета на апарата, познат под общото име “съдебна система”. Има хора, които вярват, че по случая “Петрохан” съдебната система взима частно решение по безскрупулен начин и със “задкулисна” мотивировка.

Справедливостта е ефективна, само когато апаратът, който я произвежда, е признат авторитет. Или: справедливостта е ефективна, само когато е обществено призната. Разбира се, няма как да има справедливост по престъпление, когато има усъмняване в авторитета. Като общество, ние признаваме “транс-индивидуални” авторитети, тоест такива балкони на властта, които са над личността; които упражняват власт еднакво върху частната личност, защото в противен случай цари лична саморазправа. Причината волю-неволю да удържаме вяра в обществени апарати се корени в нежеланието ни частната сила да определя успеха или неуспеха на индивида – в убежданието ни, че всяка личност трябва да има равен шанс да отвръща на насилието на времето – нали, да “живее достойно”. Ето затова оспорването на държавните апарати е опасно – не, за бога, забранено – действие.

С какъв мотив някои хора отричат авторитета на съдебната система? Най-общо казано, наблюдаваме хора, които отказват да уважат авторитета на апарата, ако той не е съставен от техни съмишленици. “Има справедливост, само когато е наша”. Звучи много като бруталната фраза “демокрацията е демокрация, само когато е наша”, която все по-често виждаме като modus operandi на онези, които наричат себе си “демократи”. Но коя структура носи тези белези – да бъде ценна, само ако е наша? Именно структурата на личната саморазправа. Ако откажеш да уважиш една институция независимо от нейния пълнеж, независимо от хората, които я съставляват, отказваш да имаш “транс-индивидуален” авторитет tout court. Същите тези хора обичат да хулят с обидата “мутри” и “мафия”, но не съзнават, че това, за което копнеят, е да бъдат част от мафията. Едноличното правораздаване и “мутренската схема” са еднотипни властови отношения. Да бъде честно, само когато ти решаваш, е деспотизъм.

До какво води този деспотизъм? Ако някой ден държавен апарат започне дългата процедура по наказване на “мутра” от калибъра на Пеевски, бъдете сигурни, че ще има малцинство, което ще отрече властта на този апарат. Точно както демократите в момента правят с “Петрохан”. Какво тогава? Ще се съмняваме в решенията по адрес на мутрата, защото не решаваме ние? Или ще приветстваме най-строгите мерки, защото не ни харесва личността? Никога няма да приберем никой престъпник, ако при всяка присъда спорим дали имаме право да отсъждаме! Мутрите знаят това, затова и не ги е страх.

Защо недоверието в държавните апарати е опасно?: защото води до разпад на държавата. Да, доверието е арбитрарно – няма изконна причина съдебната система да правораздава. Причината е, че ние решаваме да я уважим. И ако не уважаваме тази власт абсолютно, то нейната власт спира да бъде абсолютна. А ако това се случи, нейната власт е въпрос на насилие, сравнение на мощ, нечестен спорт. Онзи, който има по-голям капитал от апарата, ще надмогне апарата. Това не е държава, а феод, деспотство.

Не твърдя, че винаги и безспорно трябва да се вярва на съда. Гражданинът има възможността, някои дори твърдят отговорността, да се възпротивява срещу деспотични апарати. Но това не дава право на гражданина да инсталира деспотични апарати! Твърдя, че без доверие – което е въпрос на скок, на сляп скок – в институцията, тя спира да бъде “безпристрастна”. Справедливостта е ефективна, само когато е общопризната. Ако апаратът няма общо признание, и справедливостта няма да е ефективна.

П.П.
И следва да се знае, че има хора, които предпочитат феод пред република. Няма да се приструвам, че това ги прави луди или неадекватни. Напротив – управленската система, в която искаш да живееш, е въпрос на естетически вкус. Да спориш с монархист, че републиката е по-добра форма на управление, е празен спор – също като да спориш за резултатите от експертизата по “Петрохан” с хора, които отричат безпристрастността на експертизата. Празен спор. Празните спорове се решават като всеки нечестен спорт – с удари под пояса. Ето как авторитетът на държавната институция се разкрива като арбитрарен нечестен играч – по този смисъл правораздаването също е “мутренско”. Какво го прави по-различно от деспотството? Гарантирането на безпристрастност. За да е устойчива една система, която обещава определени ценности – тук говорим за ценността, която споменах по-горе: убеждението, че всеки гражданин трябва да има равното право да живее достойно, – тя първо трябва да се наложи над друга. Има, в самото начало, точно мутренски бой. Само че “мутрата” република обещава да се противи срещу мутренската справедливост. Мутрата, която да сложи край на всички мутри; нечестният спортист, който ще прекрати нечестния спорт.

Има хора, които предпочитат феод – които предпочитат спортът да бъде устойчиво нечестен. Единственият начин да не се реализира техният идеал е алтернативата – нечестният спортист, който слага край на нечестния спорт – да победи. Хората, които искат феод, трябва да бъдат недопуснати до властта, ако искаме алтернативата да устои. И пак – за да има “безпристрастна” съдебна система, първо трябва с пристрастие да я наложим над алтернативата и с насилие да я удържим отгоре й. Ето защо оспорването на държавните авторитети е меч с две остриета par excellence: то може да отсича, но всяко отсичане оповестява началото на бой. Ако искаш да събаряш държавни апарати, трябва да си готов да влезеш в борба за новите държавни апарати. Няма положение без апарати – въпросът е кои са хегемонни.