Лакан разказан. Моментът на разсейване
Всеки смисъл е религиозен; смисълът е смисъл – когато има религия. Но не кое да е конкретно поверие: Авраамово, политеистко, научно или художествено. Религията, това е схема на битие; това е коя да е конкретна ситуация – защото за да е една ситуация представена1, с други думи явена, живяна, то тя трябва да е поне тройно устроена. Всяка ситуация е боромеев възел.
Боромеевият възел се състои от поне три пръстена. А тези пръстени са топологии: три тороида, или три нишки. Те са така вплетени една с друга,че ако една се прекъсне, възелът се разпада. Смисълът, това е функция на две от нишките – въображаемата и символната. Но две нишки са недостатъчни; стабилността, тоест устойчивостта, изисква поне три нишки! Така както барионът изисква три кварки, за да не изчезне2, така религията се съставлява от три съставности; да имаш възел от три е да имаш вече религиозност. Ето така двете явления са неделими едно от друго: това да имаш стабилност, да си явление изобщо, и това да има смисъл. И те са неделими, изглежда, от трето: религия. Въображаемото, символното и реалното, това са съставните части на религията, така както в боромеевия възел има три нишки. И тя, религията, е функция на неволята3, да се покрива – като с гигантски брезент – тегобата от реалното, неизбежността на неговата невъзможност. Реалното, това страховито, това копнено чудо и чудовище, краят на всички неща и неизговоримото. Дупката в смисъла, това е реалното. Финансовият крах, земетресението, влюбването. Кутрето в ръба на леглото, изпуснатата аларма. Загубил ума и дума. Сляпата точка във всяка логическа верига.
Неволята: това движение, което ако прекъснем – не щеш ли, ще си умрем! Тя ни кара да осмисляме реалното, което “нахлува” във въображението (значи в сетивното) през тази дупка в символното. Да осмисляме – това ще рече да заплетем възел от три нишки; вече го казахме! Субектът, това е агентът, който съществува тогава, когато е наплетен от възел. Защото субектът не е “онова, което заплита”, той е “онова, което е заплетено”. Битуването на субекта му се случва, той е ефект на възела, не негов създател. Тогава, когато някакво явление има някаква измерима стойност, то тя винаги е стойност за субект, измерима от някого. И ето защо субектът винаги е разделен субект4: защото причината за неговото съществуване е загубена. Тя е винаги ретроактивна, поставена от вече обитаваната същност на субекта, тоест предположена от в бъдеще. Во истина, нея я няма. Неволята, това е неминуемата задача да се извърши неизвършимото. Парадоксът, изискуем от- и присъщ на всяка стабилност.
Религията, това е продукт на парадокса, че се налага да се гарантира небивалото. А в тройния възел на реалното, сетивното и логичното може да се гарантира само логически, посредством, mediated by, логика, тоест само символно. Само с това има да се работи, само със сигнификатори, с признаци на разлика. Реалното, разбира се, е еднаквото със себе си в този символен език, тавтологията. Невъзможното е смисъл, който гарантира сам себе си. Образ (значи измерване), който за мен (но по-точно за ситуацията) има неоспорима стойност5. И, разбира се, ето защо ситуацията се състои задължително от поне три елементa. Ситуацията, бидейки момент на явление, представлява образът, който за някого има неоспорима стойност, и нищо повече. Една от тези съставни части да липсва – образът, публиката, разликата с останалото, – ситуация няма и не може да има. Значи няма радост без публика, няма група без различие и има само нищо, когато има всичко; устойчивостта изисква троица.
И ако драгият читател не е усетил, притчата, че устойчивостта изисква троица, е религиозна; няма как да не бъде. Тогава, когато една притча – един дискурс – легитимира устойчивостта, тогава тя върши неизпълнимата задача — значи лъже — да гарантира себе си, значи да покрива дупката на реалното. Устойчивостта изисква неминуема лъжа. Неминуема, значи неизбежна. Лъжа, която се налага да носи стойността на истина. Така, Лакан казва, че истината може да бъде изказвана само наполовина6: истината е неизбежността от лъжата.
И ето как политическото е дупка в религията. Политическото, това е реалното. Политиката, това е войната на религиите, които устойчиво съществуват в троици и спорят коя най-добре покрива дупката на политическото. И вижте как минималната троица възлиза в последна сметка на четворка: “точката” на тавтологията, самата връзка между Реалния Образ и Логиката на неговата задължителност, тоест неговата тавтологична стойност, следва да е нишка, “отделна” от останалите три. Колкото техен плод, така и техен съставител, тази четъврта нишка7 е лъжата, която пречи на пълното изказване на истината. (Ако субектът на Хегел можеше да постигне Абсолютното познание, то неговата еднаквост-със-себе-си щеше да е измамата, прикриваща сърцераздирателната истинност на самия Абсолют — че не е просто непостижим, а самият не е абсолютен.)
Моментът на разсейване е единственият акт (въобще), който демонстрира дупката, вместо да я осмисля. Да си помислим за войната на религиите. Хегемон е онзи, който установява сравнителна устойчивост в ситуация с определен брой религии. Обща устойчивост, значи мир между отделни членове, а не борба, означава обща ценност. Защо?: ценност, това е стойност. Стойност, това е смисъл. Смисълът, това е гаранция. Тогава, когато има общи гаранции, има обща устойчивост. Гаранцията, това е неминуема лъжа; тогава, когато има общи лъжи, има обща устойчивост. “Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса,” Галатяни 3:28. Когато Лето II Атреид държи миналото и бъдещето в ръцете си, знае, че за да бъде човечеството наистина свободно, трябва той да организира убийството си, като направи необходим някого, който да е отвъд неговия взор8. И това убийство, този момент на разсейване, на разпръсване, на прекъсване на боромеевия възел, измъква дискурса от капана на устойчивостта. Развръзва езика. Ще рече — истинският акт, който възнася новостта, е акт на разсейване.
И като се замислим, не е ли очевидно? Разбира се, че новото може да навлезе, само когато ни отреже езика. За да е ново, то по определение трябва да е шок. Само след това, след акт на шок, можем да пишем притчи за това какво ни се случи. Дискурсът взема превес над устойчивостта9. Значи само след демонстрация, читатели, не на лъжа, не на измама, а на импотентността на устойчивостта сама да гарантира собствената си устойчивост — да, — на изплъзване извън ръцете на нормата, която устойчивостта предвижда, ето само тогава дискурсът може да вземе превес над Историята. Но не правете грешка, драги! Моментът на разсейване носи след себе си момента на борба. Неволята настоява за устойчивост, за циклене. Цикли се по лъжа, която няма избор, освен да бъде взета за истина.
През тази логика аз виждам максимата, че “човек е само свободен, когато избира несвободата си”. Отнет ли му е този избор, отнета му е свободата. Така можем – гордо и сигурно – да заключим нещо етично, което обаче е не повече от леден кристал, краткотрайно и произволно:- свободата се извоюва. И нещо морално, което е гарантирано само от предходното: не се предавай поради сигурността на разочарованието. Или алтернативата — продължавай да обитаваш ситуация на несвобода, която някой друг е избрал. Истина е едно: нищо не гарантира, че ще си прекараш зле.
1 represented, Vorstellung
2 В атомната физика барионите са субатомни частици – протони и неутрони, – които са съставни части на материята. Частици с по-малко от три кварки съществуват или като посредници между масивни частици, или са налице за толкова кратко време, че на практика не съществуват.
3 le pulsion mort, the death drive
4 sujet barré, split subject
5 Tова е елементът от апарата ни за анализ, който наричаме господарски сигнификатор, master signifier.
6 Lacan, J. 1990 г. Television. W. W. Norton & Company.
7 le sinthome
8 Става дума за Хърбърт, Ф. 2004 г. Бог-император на Дюна. Бард.
9 “Discourse once again wins over the group,” Badiou, A. 2020 г. Lacan, Session 4. Columbia University Press.