Психика и физика. Защо тъмната енергия е неволя

В астрофизиката стандартният математически модел на вселената, Ламбда-CDM, описва барионна материя (“нормалната” материя, с която ежедневно действаме), тъмна материя и тъмна енергия. Топологичният модел на психиката от Лакан – регистрите на Изобразеното, Символното и Реалното, както и пръстенът на сенома – описват, ще видим, същите характеристики.

Вече много пъти сме писали за трите регистъра. Кратко припомняне: Изобразеният регистър включва представите на един субект (като в “Светът като воля и представа”), репрезентациите, породени от сетивните органи и въображението; Символният е нишката от причинно-следствени основания, която регулира и ограничава представите, а Реалният се явява нейното прекъсване – което според Символното е непредставимото, невъзможното, настояващото. Човек обитава пресечната точка на Символното с Изобразителното, като цял живот избягва травмиращата-екстазна среща с Реалното. Казано иначе, човек цял живот избягва среща с невъзможното.

Нормалната барионна материя е 5% от състава на вселената. Близо 27% е т.нар. тъмна материя. Онова хипотетично нещо с маса, което обаче не артикулира действие с фундаменталните сили, с които нормалната материя въздейства. Ако нормалната материя е нашето Изобразено, регулирано от “природните закони” на Символното, тъмната материя е Реалното: настояващо присъствие с наблюдаеми ефекти, но напълно прозрачно за очите ни явление. Знаем, че има нещо с постоянни характеристики, но по определение не можем да го наблюдаваме. И понеже дори невидимото не е целокупно, самодостатъчно и перфектно, близо 70% от останалия състав на вселената е от така разбраната “тъмна енергия”. Дори тъмната материя не е стабилна и непроменлива; хипотетичната енергия, която я придвижва и която е неин “недостатък”, приравняваме с вакуумната енергия в квантовата физика.

Дори при най-студените условия, най-силния вакуум и най-ниската точка на действие (там, където всяко едно явление във вселената се стреми), постоянно има двигателна енергия. Абсолютният вакуум е парадокс: най-ниската точка на енергия е отсъствието на покой. Това е истината, която Лакановата психанализа тръби: че субектът не е целокупен, а раздвоен от една невъзможност, която не спира да го придвижва. Че тази невъзможност – този прорез (coupure) в тъканта на психиката – е единственото, за което можем да сме сигурни, че е общо между всички субекти. Тази невъзможност-недостатък, която наричам дефект, астрофизиката демонстрира отвъд психиката – в самия състав на нашата вселена. (И защо дефект? В L’Etourdit от 1972 г. четем Лакан: “…. от недостатък във вселената произлиза [моят изказ], без да твърди, че го поправя”. От défaut dans l’univers, от “дефект” – даже преводът на К. Галагър ползва същата фраза. Джобният ми френски речник твърди, че défaut може също да се прочете като “липса”. Отдаденият читател веднага ще срещне една от аксиоматичните Лаканови фрази тук – липса, lack. Не заради L’Etourdit реших да ползвам термина “дефект”, не дори заради §37 от Феноменологията на Хегел, а защото ми се стори резонно. Казваме, че всяка сглобка има невъзможен, но настояващ център. Какво друго освен дефект в сглобката би могъл да бъде той?!)

Предметът, който въплъщава тази липса на информация, тази дупка в Символното, Лакан нарича objet petit a. Предметът-причина на желанието, сеномът, който навръзва останалите регистри. Копнеем неща, които обещават да бъдат пълнежи на невъзможната яма, именно защото “предметът”, който ей-сега ще я запълни и ще сложи край на страданието ни, не е предмет. Не е нещо, което можем да получим – този предмет-желание е винаги ефект, винаги Реален. Семблантът му, тоест миражът за такъв предмет, представата за него, наричаме “фалос”, “фетиш”, “върховен” или “сюблимен” предмет. Това е наблюдаемият, Изобразен предмет, който лъжем себе си, че е издигнат до статута на objet a, “to the dignity of the Thing”, на неполучимото.

През 1978 г. се постулира частицата, която е съставна част на тъмната материя – аксионът. Излиза, че навсякъде, където има нарушена симетрия, се произвежда една ненаблюдаема, но необходима частица, която въплъщава този дефект-недостатък в симетрията. Аксионът е съставът на тъмната материя, но е ненаблюдаем, единствено назован и пресметнат. Аксионът е името “objet a” – не е предметът като такъв, а само знанието за него. Дори не е семблант, не е Измерим; той е само сигнификатор, само Символен момент, който го означава.

Приравняването на трите Лаканови регистъра с математическия модел на вселената показва, че има общи структурни принципи, които управляват както динамиката на психиката, така и динамиката на планетите, на галактиките, на атома. Сочи към това, че има Символни моменти (които може би все още не сме артикулирали напълно, но за които – ако постулатът се приеме – имаме план в лицето на тази теория) на обмен, на “търговия”, по които се движат и които се налага да следват членовете на колекцията, наречена вселена. Защото не всичко е възможно и не всичко е допустимо. В Семинар XXIII (с. 111) Лакан казва, че числото е Реално, метафората на числото е Символен шифър, а онова, което разбираме като “енергетики”, не е нищо повече от работа с числа, от които може да се извлече константа. Полезно е да се мисли за Символното и като Прицнип на основание (отново напомням за Шопенхауер), и като икономика, като модел на обмен. Защото не всеки обмен е възможен и всяко явление трябва да е основано. Онова, което е без основание, е Реално; е дефект. “С недостатък от основание”.

Един страхотен сборник с есета – Lacan: Topologically Speaking, 2004 г., Other Press – води до друга творба в сферата на математиката – Laws of Form, 1969 г., Cognizer co.. Там, във въведението към допъленото издание от 1994 г., Спенсър-Браун пише: “Понеже няма как да изучаваме действителността (reality), освен чрез представите за нея (appearance), те са по определение еднакви …. [и] няма представа, която да не е осъзната представа и осъзнаване, което да не е представа за осъзнаване, …. [и така] каквото се явява под формата на представа трябва да е едновременно действително и недействително (real and unreal) …. Невероятно е, че всички съставни части на съществуващото са триединни”. От съвсем друга гледна точка учен математик ни описва същите характеристики, които астрофизиката и Лакановата психанализа описват. Очевидно има нещо, сочещо към истината, в тези подходи. Семинар XVIII, “За дискурс, който не би искал да е семблант”, е отдаден на този парадокс: ако действителността и сембланта – тоест явлението като представа, appearance, – са по определениe отъждествени, то как един дискурс – тоест една дидактична лекция – би се стремил да говори реално за действителността? Ако лекцията също е семблант, може ли семблантът да говори за онова отвъд себе си; може ли чрез мираж – единственото възможно нещо – да говорим за невъзможното? Математиката, изглежда, е един такъв дискурс. Аналитичният дискурс – Лакан цял живот се стреми да го докаже – е друг такъв дискурс.

И така, ако разбереш Лакановите регистри, разбираш проблемите на астрофизиката. Защо нямаме Теория на всичко, защо колкото и знания да събираме, няма да успеем да видим частицата на тъмната материя, но и защо нейният ефект никога няма да ни остави на мира. Разбираме защо Волята е криво разбраното прекъсване на Основанието; защо тъмната енергия е неволя.