Уязвимост. Кога емпатията губи основание
От месец и нещо слушам един ютубър, който се представя с цветущата дума учен (scholar) в областта на древните езици и библеистиката. Понеже е изявен атеист1, който се занимава с текстова критика, респективно с отсъждане на въпроси, свързани със смисъла на текста, бързо можем да предпоставим, че той ще се води от, смея ли да кажа, неволна стратегия, озлобена срещу т.нар. фундаменталисти или общо-взето вярващи християни. Можем – само ако признаем пред себе си, че си правим предпоставка; човекът може съвсем да няма тази неволна инерция и нищо от възгледите му не я гарантира автоматично.
Ще спестя съспенса: човекът ясно се позиционира като другар на кюпа на угнетените, уязвимите и малцинствено представените хора. Демек всяко смислово отсъждане от него ще бъде украсено с предубеждението (както ние имахме предпоставка за него), че онези, които в неговите очи са угнетени, следва да бъдат печеливши срещу враговете си. Когато д-р Маклелан говори за хомосексуализма и Библията, е неизбежно неговото отсъждане да бе бъде в ущърб на хомосексуалистите. Така всеки пасаж, адресиращ казуса, ще бъде тълкуван в тяхна полза (или поне негативизмът ще бъде принизен).
Това превръща иначе интересните разисквания по библейски наративи и писмени извори в политическа инициатива, прикрита с дебелото руно на академичността. Кръстеният от Лакан “университетски дискурс” (каквото в “Тотални дефекти” избрах да нарека “учителски разговор”) е не просто метафора за тази ситуация, той е структурата на тази ситуация. Маклелан насилствено налага господарски означител (master signifier – такава смислова единица, която заема мястото на референт, спрямо който всички останали езикови единици получават смисъл), без дори да подозира собствените си предубеждения, защото на повърхността той вярва, че предава (transfer – пренася) консенсусен каталог от познание2. С други думи – като е убеден, че делото му е образователно и подкрепено, ако не с фактология, то с академичен консенсус, – той е полезен идиот за нечия политическа пропаганда. Агалмата, “изконната човешка ценност”, която поддържа заблудата му, е справедливостта3.
Справедливото, според тази класа хора, се корени в това уязвими класи хора, i) да не бъдат угнетявани допълнително, и ii) да бъдат изравнени с мъчителите си, така щото да имат равен (разбирай именно справедлив) шанс за борба. Смятам, че е ясно какво е уязвима класа – обикновено става дума за група хора в социална екосистема с неравен глас спрямо останалите. Ако имахме ценз за гласуване, необразованите щяха да бъдат уязвима група, понеже не притежават правото на глас.
Емпатичната солидарност тогава е политически активизъм, modus operandi на който е лобиране (финансово или другояче) за една или повече уязвими групи срещу групата на техните мъчители или срещу останали групи, които имат придобити по-високи шансове спрямо уязвимата. Мотивът за тази операция е разбирането, че ако всички групи имат равни шансове за доминантност (лъжа е да се приема, че равноправието е различно от равен шанс за политическа доминантност), то всяка политическа доминация ще бъде плод на честна (справедлива) борба, вместо на несправедливи обстоятелства. Или: ако малцинството хетеросексуални хора в общество с мнозинство от гейове трябва да има равни шансове за демократичен успех (нека правилата на борбата са електорални) според Маклелан, то той ще прави всичко възможно да извиси техният глас наравно с мъчителите им – гейовете. Шегите настрана, важно е постоянно да се отбелязва, че пропорционалността под въпрос е произволна: нито характерът, нито обемът на групата е от значение. В този модел за действие от значение е единствено представителността на групите в правилата на борбата. Например, ако имаме класа хора, които нямат право на глас поради неграмотност, този вид активизъм ще мобилизира имащи правото на глас, които да представляват нямащите. Тоест такива гласоносци, които да манифестират колективния иск на класата. Или ще промотира образование, или може би дори ще финансира протестни действия.
И тук започваме да си задаваме въпроса: докога дадена класа е уязвима? От какво зависи нейната уязвимост? Ако е въпрос на репрезентация, тогава, уви, ако тя успее да излъчи представител – или ако такъв се застъпи за нея в някакъв етичен ход, както правят хората като Маклелан, няма вече да бъде уязвима. Уязвимостта й – рискът от нейното продължително угнетяване, мъчение, страдание и т.н. – се неутрализира, щом, по правилата на борбата, тя вече излъчва участник. Ако двама шестокласници бият по-малък петокласник и друг шестокласник се застъпи да се бие вместо него, петокласникът спира да бъде уязвимо лице. Нека тогава кажем, че уязвимостта зависи от нямането или имането на закрила.
Но нима хомосексуалните или травеститите не се радват на количество закрила, липсващо за някои прослойки германци? Нима свръхпредставителността на жените в определени сфери на труда не неутрализира твърдението им за уязвимост, а законите за тяхната закрила не са ефективни в случаи на престъпност? Е, ако някой вярва, че закрилата сама по себе си неутрализира престъпността, това е също толкова налудно, като поверието, че има перфектна политическа партия, в която няма да има корупция. Повече жени шефове никога няма да бъде равно на по-малко жертви от женски пол.
Отдалечавам се от темата. Кога емпатията губи основание? Когато липсва уязвимост. Кога липсва уязвимост? Когато има закрила. Кога има закрила? Когато има представителност. Важно е да се отбележи – борбата за права, тоест политическата борба, не е лицето на уязвимостта. Групата хора е уязвима, когато не може да участва в политическата борба, а не когато има иск или кауза за спечелване!
Ето защо тогава страстта на хора като Маклелан не е страст за справедливост, а инвестиция в политическо движение: защото онзи колектив, който те смятат за уязвим, вече участва на политическия терен. Той не е уязвим, той просто има каприз. Тогава афектът на Маклелан не е емпатия, а жлъч (ако не дори омраза). Бихме на секундата предположили, че този човек автоматично мрази Тръмп. И ще сме прави – когато не крие пристрастията си под академичния чаршаф, човекът чистосърдечно призовава за борба срещу Тръмп и неговия електорат.
Емпатията губи основание, когато не знае, че е вече злоба.
П.П.
Всички сме уязвими – до един. Егото, или личността, на всеки един от нас е уязвима и самата тази истина носи достатъчно тревога, че да не вярваме в нея. Да се предпазим от нея, изисква закрила, а закрилата е предмет на политическа борба. Но дори да имаме закраила, започваме игра на следващо ниво. Вече не нивото на емпатията и безсърдечността, а нивото на равноправно демократично дело. Щом можем да издигнем партия, която да участва на избори, значи не сме уязвима група – значи, че не ни е отнета възможността в един слеващ момент да си гласуваме правата, които искаме. Не е отнета възможността на опонентите ни да ни пречат. Уязвими сме, когато НИ Е отнета възможността за битка.
1 Искам да бъде ясно, че критиката ми не е срещу факта, че е атеист, а ключовата дума е “изявен”. Не липсата на вяра в Бог или мястото на бога не води до грешни заключения, а манифестирането на тази активна липса. Да направиш това подписът на личността ти е нещото, което критикувам; което не се различава от това сексуалността ти да бъде този подпис.
2 В почти всеки негов брой и за почти всяко съждение Маклелан легитимира своята позиция (или делегитимира – защото и това се случва) на база академичния консенсус. Или на база мажоритарно разбиране за дадена тема. Иронията е, че Мажоритарният текст на Новия завет е най-малко ценената версия на текста в сферата на библейска текстова критика.
3 Агалмата е онова, което Жижек нарича “сюблимния обект на идеологията”, или което Лакан другаде нарича “фетѝш”. Може би най-краткия начин за навлизане в проблемата за агалмата при Лакан е следната колекция лекции:
Lacan, J. 2013 г. On the Names-of-the-Father. Polity