Аз ли съм опресиран?

Коя е опресираната класа?

Кой е онзи представителен class, който системно е недопускан до представителната система? Онзи наратив, или онази колекция ценности, които рядко говорят, но които все са виновни за нещо. Ако либералната идеология е онази, която взима себе си за универсална, неутрална и произвеждаща богатство, използвайки който и да е сбор хора, то най-голяма заплаха тя вижда в идеята¹ за смъртта си под авторитарното управление на деспот – разумен или луд. Идеята за онзи опонент, който ще я отмени, е изключението на нейната универсалност.

Тази идея се променя – видяхме днес, че ГЕРБ е готова да нарече ПП-ДБ руски безличник, изконен враг, само защото им пречат. Но известно време всяко нещо на въпреки на либерализма на Европейския съюз се счита като недопустимо и дори престъпно. Било то позоция против масовата работна миграция, против сексуалния либерализъм, фетишизма за жертви или човеконенавистта.

Но се ражда заблудата у либералния политик, че щом употреби правилните думи², щом назове врага с правилното име-табу, има правото да го делегитимизира. На запад “фашист” е по-честото табу, а тук е “кремълски”. Либералната идеология – като всяка друга – не е нито универсална, нито неутрална. Тя е магнетизирана в една или друга посока и изключва от себе си редица класи. Едните са тотализиращите я, които току-що определихме, а другите са безучастните фрагментирани. Ако врагът тотализатор е все пак обединен от другия, от опонента – от либерала, то фрагментираните членове са съвсем безлични на политическия ринг. Те не просто са непредставени, те са неназовани.

И тогава какво? Когато тотализаторът е възпрепятстван от участие, да разруши ринга ли? Да унищожи правилника на играта и да инсталира нов – да изключи изключващите го и да започне “начисто” върху постеля от мъртви души? Да, би могъл; да произведе своеобразна революция. Или би могъл да седи встрани. Да трае обидите на другия, да търпи опресията си до момента, в който другият е слаб, готов за посичане? Или готов да се откаже?

Либерализмът не подозира собствения си дефект, собствената си истина: ценностите, които възпроизвежда, не са универсални. Те кръжат около някой полюс, орбитират някакъв недостижим идеал. Може дори да са неспособни да си представят идеал, но това не означава че не са му спътници. И като такива – като субективни, – ценностите подлежат на оспорване. Природата на държавата е една от основните теми, от основните ценности. На гражданина; на изключението. Има моменти, в които приказката за държавата спира да съвпада с процесите в нея. Тогава дефектът на идеологията става очевиден за някои. На либералната: че нищо вече не гарантира, че е разумна (доколкото читателят ще позволи да приравним разума с достатъчното основание: ако държавата нарича черното бяло, то достатъчното за това основание е трудно видимо)³. Дефектът се показва в класова тълпа.⁴ Претенденти с други основания имат правото – казваме: имат правото според самите правила на либерализма дори! – да спечелят симпатиите на негово величество гласоподавателя. Когато с нечестна игра – било то заложени избори, насилие, злоупотреба с власт – либерализмът възпре това право, той се е слял с идеята за своя враг: превърнал се е в тиранин.

Онзи глас, който не можем да чуем, ще се оформи тогава, когато тиранинът изпадне в мания. Започне да къса кожа от себе си, да си вади сам ноктите… Евентуалният край на тиранина (в абстракцията на сметките. Тираните рядко доживяват този теоретичен свой завършек.) е когато е напълно хомогенен: когато всеки либерал нарича другия фашист, или: когато “не знам вече кой е фашист!”. Когато всички са фашисти, никой няма право да играе. Да сте всички изключени означава да сте всички фрагменти, парчета. Което ви прави никого. Игра без играчи няма. Но дотогава все някой сяда на стола, докато се боричкате полуголи на пода. Онзи, който ви е обяздил и надиграл. Това е и откровено справедливият изход, доколкото справедливостта е въпрос на основателна неизбежност. Не е нужно да падате геройски в бой, за да умирате като тотализация.

Разкрива се трета тактика: акселериране. Ако наистина има основателна неизбежност – ако по закон тиранинът ще умре “по естествени причини”, нищо не ни пречи да му бутнем колата, докато запали. Щом краят на тиранина е хомогенизация/фрагментация, тогава колкото по-бързо всеки започне да подозира другия в предателство – ако това е една метафора за основателна онкология, – толкова по-скоро тиранинът ще е долу от стола.

Ами ако стол няма? Ако в крайна сметка либерализмът е донякъде прав и демокрацията наистина е онази игра с правила, най-близки до реалността на дефекта… Доколкото това значи гарантиран и предвидим край, равноправно представяне и равноправен вот (знам, че няма гаранция демокрацията да бъде равноправна, но това е илюзорният идеал на тази тактика), тогава, стига да бъдат избрани по правилата на въпросната игра, овластените са по определение легитимни. Да, дори да унищожат системата, която им е била основание да бъдат овластени! Защото начинът, по който са стигнали до ситуацията, в която могат да посочат кой стол е Столът⁵, е бил плод на право, на демократично право. Ако такова нещо се случи, тогава сборът хора, които се чувстват измамени… Хората, които смятат, че новоизбраният е нарушил правилата на играта; не, които си искат старата игра обратно, ще имат – внимавайте! – пълното основание да искат със сила да си я върнат.

И това би било коренно различно от хленченето на губещите либерали срещу онзи, който припознаят за враг. Това е разликата между радикалната демокрация и либералната демокрация: единият признава представителното право – дори представянето да е провал и вулгарност, корупция и арогантност… Другият не може да приеме загуба. Или отказва да вярва в лъжа.⁶ И ще се превърне в опакото си, за да запази властта. Истински непочтено – спрямо собствените си ценности.

И така, какво научихме?: рушене на ринга, обяздване, бутане и радикалност. Ето четири от възможните политически стратегии. Неутралността е една невъзможна стратегия. Като всяка разумност, тя трябва да следва принципа на основанието, което значи да не е твърде фриволна. Но тя не може да не бъде фриволна, субективна: условие за съществуването й като индивид е да потиска истина за себе си… Условието е да лъже. Но вижте… Вземете радикалността. Не е трудно видно, че тя също лъже. Тя лъже, че мандатността е гарантирана, че гласуващите са равни. Ето обаче разликата: радикализмът не потиска тази истина – той знае, че лъже. Точно затова се доверява. Неутралността е лъжа, която не може да бъде призната. Точно затова е невъзможна. Радикалността е с основание, доколкото зависи от дело: да гарантираш с нищо повече от решението си.

Точно така непредставените в България ще постигнат успех, когато времето е основателно. Които са наричани рашисти, фашисти или мафисти, ще могат да избират от тези четири възможни политики, както и от повече от една невъзможни. (Хей, втора невъзможна е да твърдят, че представляват Народа!)⁷ Онези, които не са наричани нищо, или просто “българското семейство” (слава богу поне тази единица е що-годе здрава), също ще са там… С възможност за дело. Нищо не гарантира, че ще направят нещо обаче.

П.П.
Чуваме, че няма автентично дясно от тук; че няма автентично ляво от там. Че националисти в парламента липсват. Вижте, твърдението за автентичност ще е било винаги вярно, само след като бъде демонстрирано като такова. Докато няма обединение, готово да вземе участие като “автентичното хикс”, ще си останат празни приказки на фрагменти. Книгата ми “Тотални дефекти” се занимава с условията за тотализация, но не забравяйте, че винаги се започва с желание: какво всъщност искам да постигна? Как искам да изглежда полето ми? Какви ценности искам да бъдат споделени? Само след оформена приказка и видим кандидат-гарант, или може би предментна гаранция… Ще рече, само след основание за обединение ще има обединение, от което прилагателното “автентично” ще да е било за тях. Това значи: когато това се случи, те винаги ще са били автентичното нещо, което просто не му е било още времето да се оформи. Първо трябва да смеят да се номинират.

¹ Верният читател ще обърне внимание, че ползвам “идея” като общ термин за явление, представа, семблант, симулакрум и фантазия едновременно за улеснение.
² Тъкмо се сещам за моя приятел Жоро Вулджев, който обича да казва, че някои политици и говорители правят заклинания, съвсем буквално.
³ Радвам се да ползвам Принципа за достатъчното основание – всички, чели Аквински, Аристотел, Лайбниц, Спиноза или Шопенхауер, ще го познават. А той е елементарен: всяко нещо има причина/резон/основание. И това е един от редките моменти, в които ви разкрвам, че Достатъчното основание е тъждествено със Символния регистър по Лакан, или каквото нарекъх “общия ъгъл” в “Тотални дефекти”. Волята на Шопенхауер/Реалното на Лакан/актът на Жижек/събитието на Бадиу/Черният лебед на Талеб е прекъсването/разделението (оттам дело) на принципа. Това е неоснованият акт. А “причината” за този акт е дефектът: невъзможността принципът да е всеобхватен, неговата сляпа точка.
⁴ Дефектът е политическото, както казва Ставракакис (вж. Stavrakakis, Y. Lacan and the Political. Routledge. 1999 г.). Политиките, кръжащи около политическото са като паралаксите, които кръжат около противоречието, както казва Жижек. (The parallaxes are ways of coping with the antagonism.)
⁵ Което значи да са в позиция, която позволява издигането на нови ценности. Едната от които ще е гаранцията за тяхната власт, разбира се. С други думи: имащи възможността абсолютно да наложат някакъв мираж за истина, тоест да обявят идея за вярна.
⁶  Освен в своята.
⁷ Въобще, всяка стратегия, която твърди, че представлява универсално, че е успешен гарант, е невъзможна. Понеже всеки гарант е дефектен. Да отричаш дефекта на тотализацията си е да изпълняваш невъзможно условие.