Веселие в стил “Джибли”; Трагедия в стил реалност

Горе-долу два жанра изкуствено изкуство присъстват във Фейсбук по мои наблюдения. Фотореалистичен и илюстративен. Където, ако не е очевидно, първият се стреми да бъде максимално достоверен, а вторият – минимално. Има причина вторият да беше спонтанен световен воуг за поне седмица, а първият да е едно от най-грозните престъпления срещу здравия разум.

Нека покрием “Джибли” момента. Преди десетина дни писах, че Реалността – тоест неочакваната спонтанност, “Събитийността” – на явлението е един от най-ясните показатели, че стилът на “Джибли” е някак общоприето естетически издържан. Далеч сме от това да анализираме естетиката и художественото изкуство в тази статия, но сме тъкмо навреме да анализираме действителността и делюзията за пореден път.

Никой трезвомислещ – и сега ще имаме добра основа да разграничим трезвата мисъл от налудната – не би заявил, че изкуственото изкуство в стил “Джибли” представя кадри от действителността, която обитаваме. Не наистина, естествено; метафорично може, тъй като почти всички произведения бяха основани върху реални снимки. Но никой трезвомислещ не е готов да се закълне, че манга-картинката е отражение на действителността. Много, ама плашещо много сънародници са готови обаче да се закълнат, че ИИ-то от другия стил, от фотореалистичния, е.

Разбирам риска от объркване. Те просто много приличат на истински снимки. Това е и програмната задача на този вид изкуствен интелект: да създаде възможно най-реално изглеждащ продукт. Проблемът идва, когато, както пише Жижек, “се знае много добре, и въпреки това…” И въпреки това се твърди, че сантиментът е действителен. Добре. Една творба, да кажем, се приема като фалшива (каквато е), но чувството, което поражда, е действителен ефект. Мога да се съглася. А колко действителен?

Достатъчно действителен ли е да бъде осъждан? Ако, ползвайки изкуствен интелект, генерирам произведение, което илюстрира убийство, следва ли да бъда съден за убиец? Ако ИИ-картина илюстрира бедстващо дете и аз я критикувам като фалша, който е, извършвам ли морално престъпление? Как ИИ-произведението е различно от традиционно художествено изкуство в смисъла на своя морално-законен капацитет?

Ако нарисувам престъпление, престъпник ли съм? Ами ако го изиграя в театъра? Психозата е липса на разстояние, читателю, от фантазията. Знаем, че действителността, която обитаваме, е сбор от закономерности и нормативни приказки. Трезвото, тоест здавословно отношение е спазването на минимална дистанция от приказката: знанието, че Гарантът е дефектен. Делюзията настъпва, когато Гарантът се припознае за целокупен. Как да използваме този принцип в случая? Изкуството е, може би по всички дефиниции, Въображаемо, в смисъла на Лакановите регистри. “Лично” в моя смисъл, субективно, фикционно, художествено. Най-вече, по определение, то е недействително. Може и играе роля в действителността, но самото то не е действителността. Налудно е, когато приравниш изкуството с действителността.

Защо е проблем налудното? Защото унищожава и тясното място за истина. Ако аз греша и създадените от изкуствен интелект “снимки” са също толкова действителни, колкото личните ми снимки – или сантиментът, който носят, има също толкова “душа”, колкото моите истински кадри, то когато ти кажа, че група джуджета нахълта в колата ми, едно грабна волана, а друго скочи върху газта и така удариха колата ти два-три пъти, а аз нямам нищо общо и съм просто жертва, няма дори причина да бъде споделена. Камо ли да бъде оценена като истина или измислица. Впрочем дистанцията между истината и измислицата, понеже няма да съществува, ще приравни двете. Когато западни продуцентски къщи правят сериал, в който Обама е бял, а Тръмп е негър, несъответствието няма да е от значение. И не на последно място, когато мъжът каже, че е жена и реши да отреже пениса си, защото само изказаните думи са от значение, всички трябва да аплодираме смелостта и да му/й платим операцията.

Но едно е сигурно: масово да луднем по факта, че понеже едно нещо прилича и мирише на човешка съдба, то е такава, означава да очакваме немислими моменти на деспотизъм и насилие в “реалния свят”. Психиката трябва да компенсира факта, че репресира узната за нея истина (когато психиката под въпрос не е патологична, а трезва). Нещо повече, чисто онтологичният принцип, че отхвърленото ще се върне като чудо значи, че ни очаква период на необясними емоционални изблици. Дали ще са самозапалвания, масова агресия, студени колективни сълзи, сриване на икономиката или прекатурване на политическата система, никой не може да каже. Може обаче да се каже, че трезвата мисъл не търпи да вярва в очевидната лъжа дълго време, преди да избухне.

Следващият път, когато видите изкуствено изкуство, било то изображение, музика или видеоклип, си помислете каква дистанция спазвате от факта, че то е квинтесенцията на фалша.

П.П.
Ако по някаква проклета причина е неясно, “снимката” най-горе не е снимка. Явлението в изображението никога не се е случило. Може да е имало в някакъв момент от историята подобно лице с подобен любимец в подобна жилетка и подобни сълзи. Но това “момиче” с това “кученце” не е действително. Никога не е било, никога няма да бъде. Изображението няма душа. Всичко, което кажа за изображението, мога със същия хъс да кажа за парче лейкопласт о нечий лакът. За Барт Симпсън, за единия от “Тримата глупаци” или за човечето от “Минута е много”. Не; поне човешка ръка е очертала контура на Барт Симпсън и Тримата глупаци. Това изображение дори това не заслужава. Ако замижим много силно, бихме могли да кажем, че онзи, който е написал “ревящо момиче с кученце по време на наводнение”, е кретен. Кретен, но не и престъпник.