Посолствени награди. Унищожаването на българската саможертва под опеката на Европейската приказка

Украинското посолство награждава Пеевски с медал за особени заслуги.
Някои хора, например Миролюба Бенатова, наричат случката “шамар по евроатлантизма”.
Други хора, като Манол Глишев – човек с нестандартен морален и социален компас, ако мога да се изразя меко, – се кълнат в правотата на това решение, защото “Украйна кърви, педали …. а вие си позволявате да се гнусите!” Горя от желание набързо да деконструираме този негов изблик.

Първата мисъл е ясна: що значение има какво върши Украйна, щом идеята е, че мразим Русия. Или, Украйна е винаги права, дори когато не ви харесва. Имам голям проблем с този тип позиция от чисто рационално гледище. Защо? Да вземем съждението “ние сме на правилната страна”. То винаги върви с “правилната страна не е лошата страна”; където правилната има един характер, а лошата – друг. Логиката гласи, че следва да присъства обективна разлика между две страни, за да има мотив да застанеш на една от тях. Но ако мотивът е класическа тавтология (“правилната страна е правилна, защото така казвам”), вече не говорим за рационален апел, а за религиозен.

Накратко, мотивацията на Глишев в последния му изблик е теологична. Тя е “Украйна е права, защото Украйна е права”. Нищо, което държавният апарат на Украйна върши, не е грешно (защото Украйна е винаги права). Мога да приема тази мотивация само в едно конкретно обстоятелство. При признанието, че мотивацията е ирационална. Не съм убеден, че Глишев някога ще е готов да признае тази ирационалност. Защо? Защото тя не може да бъде различна – не носи никаква качествена разлика – от опозиционната, тоест от русофилската тавтологична мотивация.

Казвам, че “Украйна е права, защото е Украйна” е със същия характер като “Русия е права, защото е Русия”.

Или с други думи, мотивът на Глишев има нулева тежест отвъд останалите миряни на украинската кауза, но той не е готов да признае своето идолопоклонство. А намесвам този грях, защото Глишев редовно морализира на християнска тематика. Особено обича да обвинява православните християни в двуличие. Няма логическото право да го върши, ако сам е двуличен в греха си.

Втората мисъл по деконструкцията е по-нещастна: има хора, които ценят чужда държава повече от своята. Изключително често в последно време, но не по-малко нещастно явление. Импулсивен отговор от двата полюса на такъв спор е “емигрирай там, като толкова ти харесва”. Глупав отговор, при все че това е игра на залози, а не въпрос на лоялност. Игра на залози, да, като на спортен мач. Като агитка за чужди президентски избори. Лоялните вече са се преместили.

И какво от това? Какво от това, че има хора, които религиозно подкрепят Украйна или Русия; или от това, че тачат чужда родина повече от своята? Ами това, че полето на българската народност е крехко, като всяко поле. Нека ползвам лексиката на Бадиу: Българската ситуация – това е крехка ситуация. Тя може скоро да се изпари, да дифузира. Карбовски направи коментар, че страната ни е вече мъртва, след самоубийството на полицая Димитър Петров. Напълно възможно е да е прав. Тези симптоми на дифузията на Българската ситуация не бива да останат неизследвани, ако имаме и най-малкия стремеж да я запазим!

Какво ще стане, ако Българската ситуация се разпърди? Немалко неща. Едно от които е, че заветът на онези, дали живота си за нея, ще загуби гаранцията на своя смисъл. С края на Българската приказка идва края на завета на апостолите. Жертвата им ще е била напразна.

Готови ли сме да у-нищо-жим животите на всички онези, въ-плътили ситуацията, с едно колективно, общонародно “и какво от това”?

П.П.
Сякаш представям ултиматум, твърде жесток, но неясен. Казвам “какво като има такива хора, агитки за чужда слава” – България ще има и въпреки тях, нали? Мисълта ми е, че с разцеплението на нашата народна ситуация я обричаме на дифузия. Как?

Всяка Ситуация (situation) – тоест всяко Поле – съществува под автономния стожер на нейния Строй (State) – тоест на нейната Приказка (виж “Тотални дефекти”, а също и “Being and Event” от Ален Бадиу). Приказката получава автономност след упованието (fidelity) на определен брой членове на полето в нея. При разцепления в полето, упованието отмира. Тавтологиите (axioms) на Приказката (съждения, ясни от само себе си в нейните рамки, като “Левски е апостолът на свободата”, “Българийо, за тебе те умряха”, “Съединението прави силата” и пр.) стават уязвими с отмирането на упованието на членовете. Колкото по-разчленен е дебатът в полето, толкова по-слаба става автономията на неговата регулативна Приказка.

Автор на теорията на полетата в социологията, на когото се опирам немалко в изграждането на собствените си тези, е Пиер Бурдийо. Извъртам разговора около Глишев към теология не само защото онзи се представя за горещ католик, а защото фундамент на теорията на Бурдийо е “Произход и структура на религиозното поле” (виж “Полета на духа. Том 1” от “Изток-запад”). “Поддържането на символния порядък пряко допринася за поддържането на политическия порядък”, пише той и изводът, който трябва да направим, особено с оглед пресечните точки с Бадиу, е: легитимираш поведението на Пеевски, изповядвайки религиозна вярност към украинската кауза в този исторически случай (в който Пеевски е легитимиран от въпросната кауза).

Ти, Манол Глишев, борец против “мутрокрацията” и радетел за добруването на страната ни, си точно обратен, когато в името на това да запазиш целокупността на кръга от миряни за Украйна запазваш целокупността на политическия кръг, в който властимащото статукво е онова на Пеевски. Интуитивно е за Бенатова и дори Хаджигенов, но ти с такава ярост си избол собствените си очи, че като гръмогласен слепец се бориш против дифузията на онова поле, в което членуваш – религиозно утвърждаващо АБСОЛЮТНАТА правота на украинския държавен апарат, – и си готов с радост да престанеш да бъдеш радетел за България. Много накратко: готов си на драго сърце да предадеш българската кауза (както сам я виждаш) в името на украинската (както сам я виждаш).

Аз битувам в кръга на българската кауза. Там е моята локация, тук живея, тук и смятам да умра. За да съществува този locus, това пространство, то трябва – близо е до ума – да не се разпърди. Аз не мога да бъда член на твоя религиозен кръг на миряните за Украйна, защото това причинява разпада на моя религиозен кръг – Българската ситуация. Ние никога няма да можем на маса да водим диалог по този въпрос. Както се казва, намираме се на различни планети: уповаваме се на различни строеве! Аз винаги ще бъда враг в твоята глава, докато гаранцията за твоето съществуване и смисъл се намира не в кръга, в който съм аз, а в друг. Не можем да имаме обща приказка, ако не се уповаваме на същата кауза.

И ето защо, читателю, жестокият ми ултиматум е валиден: апатията за Българската ситуация води до унищожаване на пространството, в което битуваме. Не може да упражняваме политика някъде в небитието. Истината, казва Бадиу, е винаги локална – за да съществува, тя трябва винаги да съществува някъде. Ако това “някъде” се изгуби, не можем да работим за истина (Truth), нито за събитие (Event). Губим способността да променим каквото и да било политическо в България, ако изгубим Българската ситуация.

Контрапункт(!) би станал въпросът може ли Украинската ситуация да подкрепи Българската ситуация. Възможно ли е, както хора като Дайнов прокламират, добруването на Украйна да е пряко свързано с добруването на България? Две полета могат да взаимодействат, само ако са под-полета на по-широко. За да бъде изобщо възможно такова съждение, Българската и Украинската ситуация трябва да развиват дейност под протекцията на по-голям кръг, апропо и апелите Украйна да се присъедини в ЕС, в НАТО и прочее. Тук ще бъда кратък.

Ако за да бъде вярно Глишевото твърдение е нужно да споделяме обща Европейска приказка – а тя, както добре знаем, има определени характеристики; някои ги харесват, други ги отричат, така наречените европейски ценности, – то аз не намирам своето място в нея. За мен като индивид, член на Българската ситуация, този европейски нормативен стандарт не може да бъде въпрос на компромис. За някого е, за мен не е. Намирам го за крайно греховен, двуличен и анти-национален. Себедеструктивен и разложителен. Нихилистичен и самосаботиращ. Не, украинското добруване не води до българско добруване под опеката на Европейската приказка.