Лакан разказан. Символната кастрация и сиатълският гръндж

В основата си прословутата символна кастрация е нормативна забрана (nom du père) срещу необуздан нагон (jouissance). Нормативна, защото е механизмът, който налага Закона, а той оформя общи полета, в които на субекта е отредено място да членува. С други думи, символната кастрация е апаратът, чрез който едно лице се ангажира с кръг, по-широк от личния (забележете същината на корена “лик”). Нагонът без регулация – тоест желанията без граници – не може да се превърне в стремеж. А без стремеж, лицето стагнира в едни въображаеми конструкции за целокупност, които в последна сметка водят до депресивни състояния за непълноценност.

От огромна важност е иновацията на Лакан относно различието между Въображаемия, Символния и Реалния баща. Оттам и прочутите регистри, които избрах респективно да нарека Личен, Общ и Чуден в книгата си “Тотални дефекти”. Иновацията е снемане и допълнение (aufhebung) на Фройд и дистанциране (но не отхвърляне) от буквално сексуалните конотации на неговата теория. Кастрация, тоест, не бива интуитивно да се разбира в буквалния й смисъл на откъсване члена на субекта, а напротив: различаването на три регистъра на фалоса рефлектира три взаимно зависими аспекти на битието. А те от своя страна кристализират три различни вида загуба: фрустрация, отнемане и кастриране.

На първо време централността на загубата: отправната точка на субективната формация е точка на липса. Така нареченият “първичен обект” е винаги-вече загубен и търсен. Миражни, сиреч халюцинаторни предмети се образуват в безкрайно повторение, за да компенсират първичната тревога, основна за самото сътворение на частния субект, на личността. Моят прочит за този първоначален предмет на желанието (objet petit a) е онова, което нарекох гаранция. Тогава безкрайното повторение е неспирното търсене за гаранцията зад даден феномен. Оттам и ролята на Гаранта (le grand Autre), но за това друг път.

Трите вида загуба могат да се прочетат като формативни и последователни. Въображаемата фрустрация (frustration) е загубата на реален предмет поради отсъствието на символен авторитет. Гърдата, задоволяваща нагона на глада у бебето, не е постоянно налице; символният авторитет е, разбира се, майката.
Реалното отнемане (privation) е загубата на символния предмет – тоест на авторитета – поради въображаема причина: бащината пречка. Гърда няма постоянно, защото символният авторитет също изпитва загуба, изпитва нуждата от свой авторитет. Това удвояване на авторитета е въображаемо; ето логиката дотук: субектът приема (казва си), че щом зависи от другиго дали обектът на желание присъства или не, то той трябва да се превърне в тази причина. Че той трябва да стане онова, което авторитетът търси. “Онова” е въображаемо, защото е прогнозирано, припознато.
Символната кастрация (castration) тогава е пътят по осъзнаването, първо, че за да получим онзи загубен предмет, трябва да се превърнем във въображаемата причина символният авторитет да отсъства. Или: че трябва да заемем мястото на бащата. Да получим онова, което той притежава, желано от майката. Невъзможността това да се случи, е самата кастрация. Символна загуба на въображаем предмет.

Ето “движението” на гаранцията. Гаранцията за задоволяване на нагона ни (млякото от майката), първо реално липсваща, се превръща в гаранцията за присъствието на майката изобщо, символно липсваща – някаква идея, в която искаме да се превърнем. И накрая става въображаема причина, към която да се стремим. Гаранцията става онова, което ние искаме да бъдем, за да задоволим първата липса от веригата. Осъзнаването, че това е невъзможно, е преживяването на кастрация. Преживяване в много конкретен смисъл. Един “нормално функциониращ” индивид е с несъзнателно изключена невроза. Той се намира постоянно в положението да се стреми към въображаемия предмет. Преживяно ще рече, че тази иначе заровена в несъзнаваното истина (че стремежът е недостижим) изплува на повърхността на съзнанието. Оттам и депресията. Узнаването на истината. Ето защо всеки нормативен субект се пази от истини, които не желае да знае!

Сега можем да обърнем внимание на Alice in Chains. Песента “В дупка” (Down in a Hole) е невероятен пример, олицетворяващ тревожността, производна на веригата от невъзможно задоволяване.

В дупка съм и не знам дали съм спасим
Виж ми сърцето, украсил съм го като гроб
Не разбираш онзи, когото смятаха, че трябва да бъда
А виж ме сега: човек, който не оставя себе си на мира

Надявам се е прекомерно ясно: тегобата да се справиш с факта, кардиналната истина, че не можеш да се превърнеш в гаранцията, блянувана от Другия, означава, че имаш предварително уредено място, което не можеш да избереш. И, в превъзходна и тъжна лирика:

Заровен в дупка се чувствам тъй малък
Заровен в дупка губя душата си
Бих желал да летя,
Но крилете ми са отказани

“Отказани” можем да заменим с кастрирани. Бих желал, пее Стейли, да се самоопределя – да бъда сам гаранцията на съществуването си (загубата на реалния предмет да не зависи от Чуждия на мен символен авторитет), – но това мое желание е все така неизпълнимо. Чувствам се, пее, като погребан.

Погребан в дупка и всичкият чакъл си е вече на мястото
Изял съм слънцето, изгорих си езика от вкуса
Виновен съм, че се ритах сам в зъбите
Повече няма да говоря за личните си чувства
Заровен в дупка …

Трагедията на лирическия герой е личната му реакция спрямо дългà на Символното, на Общото. Това е дълг, който той не може да понесе. Дългът се състои в това, че символната кастрация отнема от нас възможността да се изразяваме “свободно” – в кавички, защото тази свобода сама по себе си е непостижима, – ако ще участваме в полета, по-широки от личното ни. Това е една невъзможност, с която всеки субект трябва да се примири, бидейки част от социална среда. Оттам и “В името на Отца” (nom du père), нормативната забрана. За да се оформи едно по-широко поле, е необходима забраната на самостоятелна целокупност, която тъй или иначе е недостижима, защото гаранцията – търсената причина – е ефирна още в самия си зародиш. Тя е защитен механизъм срещу кардиналната истина на формативната загуба. Няма, тоест, Първичен предмет, който може да бъде получен, няма Свети граал, който, ако го имаме, ще сложи край на тревогата, на неврозата. Защото личността, частният субект, е именно резултатът от тази тревога! Дупката, за която пее Стейли, е пропастта на Реалното – The Void of the Real – несимволируемото, чудовищното/чудното/чудесното, невъзможното. Стейли пее, че усеща и преживява терора на Реалността. Ето страхотен момент да покажем разликата между реалното и действителното. Доколкото последното е аспект на общо поле, вече нормативно устроено – нормално, – то първото е кардинално вярното, което носи само първична тревога (anxiety).

Нормативната забрана е парадоксално явление, едновременно основание, следствие и защитен апарат, който образува широки полета. Сутринта слушах Райчев, Краевски и Христов да говорят за войната като апаратa, който съставя нации. Войната, тогава, е нормативната забрана. Предвид реакцията в песента на Alice in Chains, можем да разберем страстта, с която се водят войни.