Аутокю. Защо няма значение, че Карди Би е лицето на бутафорията, и кървавият край на българската политическа структура

Телепромптерът – или аутокюто – на Карди Би се разваля по време на кампания в подкрепа на Камала Харис. Тя замръзва. Неспособна да продължи монолога си без аутокюто, опитва да замаже положението с клиширан жест към публиката и извинителен панаш. “Малко съм притеснена, хора!” Глупости. Неспособна е да води политически монолог, защото нито е политик, нито оратор. Какво прави там изобщо? Каквото прави Еминем: извършва (добре) платен труд. Продуктът от тази дейност е безпредметен – буквално, – защото нито на Карди или Еминем не им дреме за изборите, нито на електората какво говорят техните идоли. Електоратът е там за демонстрация размера на своето поле; идолът е там, защото му е поръчано да е там. Изфабрикувана му е реч, той трябва да я изчете, всички трябва да пляскат и да се разотидат. Кампанията не гради електорат, тя е бутафория, необходима от някакъв ефирен каприз. Електоратът вече отдавна е решил какво ще прави; функцията на събирането е демонстрация. Не манифестация – защото за такава е необходима кауза. Демонстрация на размери.

Ясно е, че кампанията на Харис е реакционна срещу Тръмп, срещу самото му съществуване. Това също е безпредметен факт. Нито част от апелите – нито на Тръмп, нито на Харис – не са от значение, когато борбата е въпрос на размери и реакция. Тазгодишната американска президентска кампания е бутафорно риалити шоу. Тук някой би казал, че от новия президент зависи развоят на няколко глобални събития, но правилният подход е наблюдението, че независимо дали Тръмп или Камала е следващият американски президент, ходовете на федерацията са, в по-голямата си част, предопределени. Държавата Америка е твърде зависима от фактори, които нейната върховна институция не може да променя.

Но обратно към бутафорията. Няма никакво значение, че Карди Би е сгафила грозно и смешно. Никой не я слушаше. Никой няма причина да я слуша, защото тя нищо не казва. Какво имам предвид?: фабрикуваната й реч е също толкова празна, колкото дебатите и интервютата на Камала. Празна в много конкретен смисъл: хомологично с платеното присъствие на Карди Би, нейната реч не произвежда продукт. Един цикличен защитен механизъм, който в недрата си е, всъщност, брутално консервативен. Защото “спира хода” на речта, времето и нравите. Цикличният празен жест изяжда собствения си продукт в зародиш; той е мастурбаторен. Вербално онаниране за консумация на отредено (ефирно) време. Колкото и неприятно да звучи, Тръмп при Джо Роган – емисия, която стремглаво набираше по милион прегледи всеки час – беше хомологично явление. Тръмп не произведе нищо, което вече нямахме. И тук някой може да поспори, че продуктът е смяната на един щат (така наречените “клатещи щати”, разбирай фурнаджийски лопати) в негова полза. Но това е толкова ефективно, колкото манипулация на фондовата борса. Тоест, няма гаранция (това, разбира се, е неоспорим факт на битието), че въпросните клатещи щати няма да се заклатят в обратна посока в последния момент. Или с други думи – непредсказуемото им движение зависи малко от кампанийната реч, иронично.

Каква тогава е функцията на кампаниите? Мастурбаторна, разбира се. Поне в сегашния си вид. Може би затова у нас на практика нямаше седма предизборна кампания. Когато няма празни жестове, обикновено има някакви актове. Неоспоримо е, че се нагледахме на актове: разполовяването на ДПС, неприкритите корупционни войни между двамата лидери, неприкритите изборни манипулации. Никой вече не ги крие, защото всички ги виждат и само на шепа хора им е лошо. Което ще рече, че нашето българско политическо поле е по-зряло от американското днес: нямаме нужда от бутафорията, защото се опитваме да се справим с проблема в огледалото. И не, това не е морализация за гласуване в жълтопаветния стил на “вие сте си виновни, че така [не]гласувахте”, напротив: имам предвид, че българският избирател има задачата да се справи с прозрачните гаври, които излагат невъзможностите на застарялата политическа структура. (“Преходът” отдавна е приключил, но се преструваме, че още е в ход.) Това са естествени движения, които съм описал в “Тотални дефекти”: заслужили сме очите, с които да виждаме миражността на гаранцията за власт. Илюзията на премиерското кресло, лъжата на разделението на властите. Гаврите са на ход. В смисъл, че принадените стойности, които те произвеждат (за разлика от бутафорните речи), ще дестабилизират структурата още повече, докато нещо (някакво чудо) се случи. Ходовете са два: ускорение и консервация. Ускорение ще значи да дадем още време и ресурс на гаврещите се да унищожат сами платформата, върху която битуват, а консервация ще значи произвеждането на бутафорен цикъл от празни жестове, с които да забавим неизбежното унищожение. Регрес от зрялостта на полето към американската наивност. Консервацията изглежда така: безконечни телевизионни анализи от безплодни академици (а когато свършат доцентите, от хора като Криско и посредствени шоумени на ниско ниво), дребнави афери със замрели културни символи и статия след статия текст без продукт. Да не забравяме заместителя на продукт: буквалната стока. Бърза тангента: след забраната на хазартните реклами най-евтиният ход на корпорациите беше да се преименуват от “бет” на “спорт”. Сещаме се за самото Тото, спортния тотализатор. Необходимо е единствено преименуването на стоката, за да продължи тя да се обменя.

И така, необходимо е само преименуване на гаврата, за да се забави резултатът от нейното съществуване. Забави, но не спре. С други думи, краят на българската политическа структура наближава и той със сигурност няма да е безкървен.