Логиката на означителя. Целокупност и външност: Бадиу contra Жижек

Обичам да се захващам със съвършено нови (темпорално – ще рече скорошни) материали по казуси, които, изглежда, бродят като призраци във френската школа вече половин век. Badiou, Infinity, and Subjectivity. Reading Hegel and Lacan after Badiou от (Мохамад Реза) Надери си поставя амбициозната задача да разчете консистентната мисъл на Бадиу от най-ранните му студии до (поне) Битие и събитие, като постулира нова терминология – тази на дисциплината – като структурираща (да се чете suturing с цялата отговорност на термина, повече за това после) на пръв поглед лъкатушещия му корпус. От Mark and Lack през Theory of the Subject до Being and Event Надери твърди, че дисциплината като категоризация се откроява консистентно.

Реших да пиша по въпроса, понеже не намирам тезата за достатъчно подкрепена. Напротив, намирам критиката на Бадиу срещу (Жак-Ален) Милер – отправна точка на труда на Надери – като себе-подкопаваща, именно използвайки методологията на автора. Нека обобщим казуса и критиката.

В Suture Милер предлага т.нар. Логка на означителя (The Logic of the Signifier) като “генерална логика” или “логика на логиките” апропо Готлоб Фреге и неговата символна логика. Ще бъда изключително кратък. Твърдението на Милер е, че всяка структура е непълна (няма целокупност, не може да бъде изцяло автономна и независима) и като такава изисква празен означител (Master-Signifier, point de capiton, господарски означител) – означител без означено, – който да я “закотви” и да даде илюзията за целокупност. Представяме си верига с определена дължина. Не можем да направим затворен кръг от веригата, но можем да употребим ефирна (несъществуваща) брънка, която да “върже” веригата в кръг. Чисто алегорично, нека си представим брънка от конец, която връзва двата края в привиден кръг. Този конец би бил (отново алегорично) празният означител. Това, че е празен, както и че веригата не е целокупна от самото начало, е факт, който ще бъде (несъзнателно) репресиран (не забравен, а изключен изобщо), за да може закотвящият елемент да даде (илюзорна) консистентност на системата (веригата). Така липсата – нейната позиция (празното гнездо) – дава целокупност, която е необходима за стабилизация на системата. Позитивната стойност на липсата. Верига, която стабилизира себе си като Тотална, на база собствената си липса. Логиката на означителя.

В Mark and Lack Бадиу критикува аргументацията на Милер апропо Фреге, като показва, че не репресиран елемент от логическия апарат дава неговата цялост, а стратификацията на логиката. Отново, ще бъда максимално кратък. Закотвящият елемент при Фреге, според Милер, е знакът за неравенство (неидентичност) в новия логически апарат. Репресирано е “знанието”, че елементите не са априори идентични със себе си (x=x е прието като аксиома, но аксиомата е само репресия на несигурност), след което е създадено, синтетично добавено, едно съждение за неидентичност.
Бадиу показва, че това добавяне на нова операция може да се извърши и чрез апарата на логиката, “вътре” в нея, не извън нейното поле – или, че апаратът е в действителност пълен (целокупен). Като по този начин контрира предложението на Милер за непълнота на структурите.

Това, което следва, е един философски строжер от страна на Бадиу – поне така твърди Надери в своята книга, – в основата на който е контра срещу Лакановата максима за несъществуващото отношение (Il n’y a pas de rapport sexuel. Ще рече – за непълнотата на речта. Нека по-отдадените читатели ми простят криминалното опростяване). Или с други думи, Бадиу успява да изгради стожер върху твърдението, че има дисциплини – полета, системи, структури, – които са целокупни, за разлика от други, които не са. Тоест, критикувайки постулата, че всички структури са непълни. Така, Бадиу ще успее да твърди, че философията няма какво да каже относно науката. Или – че науката (той отъждествява наука и математика) е целокупно поле, дисциплина, относно която философията (или психоанализата) може единствено да говори в идеологическа рамка (виждаме влиянието на Алтюсер върху Бадиу). Или с още други думи: Бадиу ни казва, че науката е самостоятелно поле, върху което друго поле не може да има продуктивно влияние, а само идеологическо, миражно. Казва, че промяната (Събитията, по-късно в корпуса му) може да произлезе единствено интра-дисциплинарно – вътрешно на дисциплината. Казва ни, че философията не може да причини новост в науката. Само науката може да причини новост в науката. Брутално сериозно твърдение, което трябва да се изследва.

Но не се изследва цялостно, може би поне до тази книга. Магнитута на езика й е толкова грандиозен, че не съм готов да я препоръчам на читател, комуто философията е хоби (като мен, но аз изпитвам неестествено старание). Наблюденията и събраните ми познания показват, че по-късно в трудовете си Бадиу използва същата логика, когато говори за count-as-one, за операцията на броене, която – дежа-вю – дава “единност” на иначе “неединната” редица от елементи, или множество. Той преиначава термина структуриране (suture). Стремежът му е да изгради (пост-)структурна теория без субект, без субективност. Но в същото време ни показва, че в (асубективното) изграждане на структурите се поражда и субекта. Винаги ми се е струвала странна гимнастика целта да поставиш субекта (и не говорим изобщо за човек) като следствие, а не като ретроактивна причина. Но това ни води до следващия абзац.

Кръстил съм статийката “контра Жижек”, защо? Защото такъв постулат е контра Лакан. А Жижек има максимата за несъществуващата връзка – или Логиката на означителя – в самата основа на стожера си. Ретроактивната, или възвратна, причинност е modus operandi на Жижековите теории за времето и причинността. Бидейки съвременният “остатък” към Бадиу (или обратно), намирам за наложително да се съпоставят тези две особености на авторите, тази изконна разлика в разбиранията им, за да се разчетат и останалите им девиации.

И в заключение, защо намирам опита на Надери за потвърждение на Логиката. Нима внасянето на нов термин (а Надери смирено признава, че е авторът на обединяващия термин дисциплина) не е именно операцията на “пришиване” (suture, структуриране; обещах да се върна към това) на привидно променливите предпоставки у Бадиу в един целокупен стожер? Нима, ако това е така, не се налага да търсим някакъв момент на несъзната репресия – на изключването (foreclosure) на някакъв аспект от труда на Бадиу (променливостта? утилитарността? нефелния стремеж за тотализация?), само за да се завърне като нов празен сигнификатор (означител) в новосъздадения прочит? Return of the Repressed.
Признавам, не съм довършил книгата, макар внимателно изчел зърната на аргументацията и в момента сърфирайки гигантската вълна на експозицията в нея. Може би самият автор ще адресира този парадоксален момент. Човърка ме и самата стратификация, представена от Бадиу още в Mark and Lack – нуждата от субективност, която да изгради аксиоматична система, която да доведе до желания резултат на привидна целокупност. Не съм убеден и от следствията на този стожер. Нима не виждаме екстремни примери за намеса на една дисциплина в друга и новости, доведени именно от нея?
Нима пандемията не беше пример пар екселанс за намеса на политическото в научното, особено с оглед скорошните признания в субективност при вземането на решения, воденето на проучвания, поставянето на регулации и прочее? Намирам за безкрайно оптимистично поведението на Бадиу спрямо полета (или дисциплини), които може би той желае да бъдат недостижими. Намирам и вярата в мета-език – във външен език, готов без влияние да опише друго поле – за сляпа; или език, изцяло готов да опише себе си. Това ще рече, че може да упражняваш професията си в дадена дисциплина, без да се политизираш. Да стоиш между две страни на война и да запазиш неутралитет. Да медиираш дебат, без (несъзнателно) да заемеш страна, и така нататък.

Допълнителни четива по темата за момента са няколко студии, но също и великолепната книга The Not-Two. Logic and God in Lacan от Лоренцо Киеса.