Най-великият измамник

В самия акт на измама те са превзети от това да си вярват.

Въпросът от последните няколко години е “вярват ли си”, когато обсъждаме от една или друга перспектива привидно абсурдни решения било на политическия елит, или на медийни лица.

Казусът опира до търсене на отговорност. Както не е морално да се осъжда престъпник – не, пациент! – с психично разстройство, така и не е редно да се сърдим на политици, които просто се намират в делюзия. Интересно е, че призивът обикновено идва от бившите им последователи постфактум, след грешка, в зов за амнистия. “Е, те много си повярваха. Много ясно, че се провалиха.”

Сякаш да си вярваш твърде много те абсолвира от отговорността да извършиш обещанието. Сякаш не си взет наериозно; не си годен да поемеш отговорност за провалите си.

Основателите на секти обаче се отличават от тези велики измамници по това, че никога не излизат от състоянието на самозаблуда.

—Човешко, твърде човешко

Къде е линията между обсесия/натрапливост и измама? Отговорността се поема тогава, когато агентът “знае много добре какво върши”. Когато привидно абсурдните, обидни, налудни действия са предумишлени – и е най-интересно, ако някой от вътрешния кръг на агента е съвсем наясно дали агентът знае какво върши, работи по система, или интуитивно се впуска в делюзията си. Дали го крие, или не, е въпрос на етика.