В търсене на формативното чувство: забрана, кражба, предателство

Много бързи редове по процеса на изследване на формативния афект, или чувство, който заземява първичните реакционни действия. Човек ще открие, че това е една от разривните теми в определени теоретични мирогледи, основно в дисциплината антропология, и е важен момент в развиването на по-широка теза – в моя случай – за прехода от семейна към племенна система.

Ще пропуснем беседата дали формативното чувство е “природна даденост”; структурализмът ни забранява да търсим гаранции в “изконни” човешки поведения за нашите теории, ако ще се обсъждат субективни актове. Защо? Понеже не разглеждаме машина с механизъм, а взимаме предвид самостоятелността на субекта-като-такъв, или с други думи свободата на непредузнат (автономен) избор.

Ако тръгнем в посоката “българинът се страхува да не настине и да не се мине”, формативно чувство е параноята от прецакването. Малко по-общо казано, страхът от кражбата. Но какво е кражба? Има ли “по-нисък” (или по-основен) момент, операция, която дава начало на чувството, че си бил ограбен? Можем ли да кажем, че преди кражбата – и изобщо не визираме дебата за собственост и нейното отнемане – трябва да стои един Закон, който някой нарушава, докато друг спазва? Тоест, ограбен от достойнство, а не от собственост, би била темата на разговора. Като под достойнство имаме предвид моралното положение на спазване на определена забрана, докато друг я игнорира?

Поредният пример, който ми дава стимул да работя по този въпрос, е колаж по повод новозакупените луксозни патрулки в контраст с доброволното събиране на средстава по определена колективна кампания (безпредметно е дали това са капачки за кувьози, детски линейки или детски колички, стига да говорим за деца, а не за, например, животни).

И тук си задавам въпроса: кое точно нервира средния българин в казуса? Това, че онези чужди хора (над него) имат скъпи неща, докато не ценят детския живот? Или че са сторили това с неговите пари без неговото одобрение; одобрение, което той иначе дава за доброволната кампания? Или е друга причина около класов антагонизъм а-ла марксистки погледи?

Със сигурност не е последното. Търсим дълбоки причини, а не социо-икономически следствия от тях. Но другите два прочита все кръжат около проблематиката за кражбата – за чувството да бъдеш измамен. Не измамен спрямо определена Кауза (подведен, предаден), а ограбен от достойство. И отново се връщам: за да говорим изобщо за достойнство и измама, не следва ли първо да обсъдим един Закон, който бива нарушен?

Казано иначе: първичното чувство, поне у българина, е ли че “го правят на будала”, докато той е интерпелиран в една поредица от нормативи, права и задължения, неспазвани от чуджите хора? Работя по по-задълбочен анализ с прочити от Тотем и табу и Златната клонка.