Обяздването на фантазията. Или защо психозата не е воля за власт

Истината има образа на фикция, казва Лакан в една от популярните си криптични максими. Нужно е само да сменим “истина” с “кауза” и имаме недвусмислена връзка между мирогледите на Лакан и Бадиу (а следователно Алтюсер и дори Евола). Ще рече: “волята”, която произвежда нечий субективен интерес (било то на индивид или група), е тъждествена с Каузата, която структурира мирогледа му. Значи имаме низ от (видимо) тъждествени термини: фикция, истина, кауза, воля.
Когато Лакан говори за фикции, той визира фантазии. А фантазиите са пълнеж за онази фундаментална дупка, присъща както в големите Чужди структури, така и в самата личностна субективност. Онази първобитна пропаст, загубеният Предмет, който е извор на нашите копнежи; в нея хвърляме фантазия след фантазия в провалите си да я запълним. Или с други думи, целите, които си поставяме; които ще ни донесат пълно удовлетворение, са разбира се, тленни. Те не са първичния Предмет, не са Светия граал на нашето щастие, а просто миражи.

Действителността около нас се разделя на три регистъра – Имагинерен, Символен и Реален. Частното битие, индивидът със своите лични, квази-символни (тоест повлияни, но не формирани от общоприетите наративи) фантазии, се намира (функционира) в сечението между Имагинерния и Символния регистър. Липсата дава основа на фантазията – че у някого Другиго се намира Предметът, който ще я потуши. А символизацията й е именно локирането на оня Друг, комуто да сме гневни затова, че притежава онова, което ние нямаме. Така се ражда и (фикцията на) истината за определен субект. Дали може да се каже, че истината е принципно основана върху злина, върху нагон за кражба?

Но Символният ред е мястото, където се намира Законът – големият Друг. Регулаторът, който ни спира да крадем липсващия ни Предмет. Една задължителна борба става следствие от механизмите, чрез които субектите функционират: без забраната удоволствието е кухо. Без символизация не можем да локираме мястото на липсата. Или: без социално поле не можем да посочим виновен. Отношенията на един субект към тази забрана са едни от първичните типизации на субективността, а клиничните им термини са: невроза, истерия и психоза.

Неврозата, колкото и грубо да звучи, е стандартната рамка, в която един субект функционира. Това е рамката на фрустрацията, на незадоволеността. “Бил съм и по-добре, но като цяло не съм супер.” Истерикът неспирно запитва Закона какво всъщност се иска от него, а психарят е напълно откъснат от символния ред. Той е убеден, че неговата фантазия е независима, изпълнима и в повечето случаи всеобхватна върху Закона-като-такъв.

Ще рече, психозният субект е отделѐн от Закона и разположен единствено в своя частен приказен балон. Неговата истина е единствената Истина. Миражът за него е целокупна реалност.
Истерикът е изпълнен със съмнение относно символния мандат, отреден за него от Закона,
а невротикът, застанал на своето място и бидейки добре смазано звено от социалната машина на действителността, изживява своята неудовлетвореност в сравнителна психическа стабилност.

Дотук научихме, че всеки субект има Кауза. Тя е наративна, тоест приказна, но това далеч не я прави недействителна. Субективното отношение между каузата и естествената забрана на нейното постигане типизира субекта в три вида, а най-“проблемният” от тях е психозният. Вече можем да анализираме субектите, участвали в може би най-широкообхватния социален експеримент за последните 50-тина години, Ковид. Невротиците приеха с неохота привидно абсурдните забрани, за да запазят своето балансирано битие; истериците неуморно се съмняваха в регулациите, а психозните (помните ли явлението “масова психоза”?) разказваха приказки след приказки за това какво ще стане, ако килнем встрани от техните миражни пътеки. От Закона дори не се изискваше да чертае пътеки – психозните субекти сами крояха пътищата, които щяха да ни отведат ту в ада, ту в чистилището, ту до глобален мир, че и отвъд Земята. Някои от тях вярват в собствените си приказки и до днес, дори Законът да признава тяхната несъстоятелност (Д-р Фаучи официално призна, че Ковидните препоръки и забрани са били изцяло арбитрарни. С други думи, че си ги е измислил “наоко”).

Тази класификация осветлява и друга привидна мистерия: поведението на еко-фанатиците. Например активистите, заливащи с боя скъпоценни картини в името на климатичните промени. Онези, които си залепват ръцете за асфалта на самолетна писта. Или другите, които ти храчат в лицето, че ядеш месо, понеже това е кончината на планетата. Там също виждаме една тъжна картина на психоза, в която фантазията е заслепила останалата част (външното поле, социалното поле) в мирогледа на субектите. Те са толкова откъснати от социалния Закон, че са склонни да го унищожат, за да постигнат Каузата си. Тук се открива и разликата между властовата игра на истерика с Господаря на Закона (естествено Едипово движение от “поробената” синовна позиция към “господстващата” бащина, или нормалното стълкновение статукво-реформа, докса-ерес и т.н. А под Господар се има предвид point de capiton или означителния елемент, който играе ролята на символна “кръпка”, quilting point, – крайъгълният камък, върхът на пирамидата, шефът на шефовете, #КОЙ и пр.), и разрушителното поведение на един психозен субект срещу пречката на миражния му път към щастието.
С други думи, психозният субект не цели власт. Той цели достигането на своята приказна Кауза, за разлика от истерика, който желае да вземе властта.

Упражнението днес е част от така нареченото “траверсиране” на фантазията (traversing the fantasy). Самата стойност на психоанализата е да помогне на пациента да “обязди” своята фантазия, след като осъзнае нейната фикционност. Или: само след като е стигнал до заключението, че индивидуалната му формула за справяне с неволите на света е приказна, “изкуствена”, пациентът е готов да се възползва от нея: вече знаейки, че изгубеният Предмет не се намира и у Другия.
Да я възседне, насочи и употреби целенасочено, вместо да я остави да го води. Да се превърне от психозен в истеричен – или дори в чист неврозен субект, стига мандатът му, мястото му в машината на действителността, да е достатъчно широко и топло за него. В първия случай той ще се трансформира в един борбен субект “срещу системата” – ще развие апетит (или дори воля. вж. Ницше) за власт, а във втория ще жертва недостижимия Предмет (разбирай, ще го замени с друг, може би обективен. вж. стоков фетишизъм) за друг, Каузата за продукт, с цената на баланс в своите нагони, с цената на един, уви, крехък, мир.