Театър на липси: За симулакрума, копнежа и маските

Когато отправна точка не е миражът за прилежащи позитивни стойности на феномените, а за техните фундаментални липси, гледаме на тях като на вечно противоречащи си. Самата идентификация като операция не функционира с един оператор – което и направлява мисълта към онази за липсите.

Въобще, индивидите “страдаме” от фундаментални липси, които обаче имат позитивен вектор; те са “градивни” или структуриращи. Фактът, че дълбоко назад в съзнанието ми има предмет, Нещо, което ще запълни тая моя фундаментална липса и ще ме доведе до краен момент на изпълнени цели – но този предмет е невъзможен, недостижим, – формира цяла една история от стремежи той да бъде локиран в миражни елементи; а цяла една неволя се опитва да кръжи около него и да се радва на собствените си провали.

Любопитно е днес кои неща са низвергвани като “не баш Онова”, което ни липсва, и кои като “със сигурност не Онова”, което ни кара да искаме да не го имаме. Пиша, разбира се, за симулакруми. Бодрияр чудесно илюстрира тяхната феноменалност, тяхната логика; но убягва у читателя опреацията на тяхното действие. А предвид горенаписаното, то следва да стане ясно: онези миражи, които много приличат на “светия граал”, който липсва от живота ми и ще ми донесе върховно Доволство, искат тичане. Искат труд, пот и сълзи, както се казва. Ами ако имаше начин те да бъдат “сменени” – метонимично, тоест линейно: един след друг, – сменяни днес, утре и завинаги? Толкова, колкото неволята ни да се радва на факта, че ни се изплъзва доволството; колкото волята, стремежът ни за обекти-миражи, временно да бива задоволявана. Те са симулакруми. Фантазми на задоволение, илюзии за сврършена работа.

Нищо чудно тогава, че първият мирис, когато сме лице в лице със симулакрум и сме наясно, че нищо никога не е Нещото, е на мизерия. На липса на автентичност (липса, впрочем, в самия симулакрум). Онези от нас, които са лъгани достатъчно много пъти, усещат неавтентичното от раз: за тях Нещото трябва да е естетически и исторически издържано. С други думи, “органично”. Но за останалите, симулакрумите вършат две много важни взаимносвързани неща: задоволяват чрез провали. И тогава нищо чудно, пак, че на хазарта се гледа с лошо око само от “моралните” или от “рационалните” – от онези, които ги е страх от [само]предателство. Чудно обаче защо най-обратното на моралните взеха взаимно решение за кастрирането на хазарта. Визирам последния закон за забрана на хазартните реклами. Интересно нещо е да отнемеш залъгалка на един цял половин народ.

Порното – друга тема, която последни дни пак беше на хоризонта на подземната интелигенция, – или по-скоро забраната му, е също една борба със симулакрум. Modus operandi на порното е да доставя определена дистанция от, иначе автентичен, акт, който обаче в основата си – както всеки междусубектен акт, – е провален. Защо провален? Перфектния диалог не съществува, и той е мираж, както всички други перфектни неща. Провалът в комуникацията ни кара, дава нагон, да продължаваме да комуникираме. Така и в секса. Провалите в ухажването дават цвят, автентичност, на акта.

Провалът е инвазията на Реалното – онзи момент, който не може да опишеш с език (който и да е език), но който е все неразделно, като гаден херпес, с теб. Не искаме, бидейки субективни личности, да виждаме Реалното, да го пипаме, най-вече отблизо. Много по-скоро предпочитаме удобствата на нашата символна Действителност пред Реалното със всичките му Закони на Мърфи, зарове, чудовища и мръсотии. Затова и създаваме символи: за да прикриваме непознатото възможно най-дълго, така щото някой друг ден да го разрешим. А симулакрумите са идеалните маски (особено за консуматорите): те прикриват дефектите на реалността с една картина на сюблимното. Симулакрумите са утопия-в-праксис; те са изпъления акт, очистен от мерзостта на реалния му провал; очистен от автентичност. Хазартът е симулакрум на живота. Порното е симулакрум на връзката. “Ергенът” е симулакрум на невежеството. (В този ред на мисли, “Ергенът” е утопия на невежеството, нейната най-върховна форма. Това дава запор на собствените ни съмнения в себе си. А това е пагубно за всеки критично мислещ индивид.)

Така работи и модерната реклама: именоване на онова нещо, което (О, дал им Бог) ще те убедят, че е Нещото. Продуктът на рекламата е симулакрум, когато действителността, която изгражда, е още по-пълна и хармонична от тази, която в момента обитаваш. Изплъзва му се да бъде такъв, ако е просто посредствен. Но не по-малко потентен! Да ти вменят липса е висш пилотаж на манипулацията. Да ти вменят хармония (колко реклами с такъв лайтмотив не искат да ви напуснат главата?) е изкуство на мерзостта.

Симулакрумите са едновременно светите граали на религията и собствените си глинени крака: в граалът няма вино, той е само за декорация. За корица на списание. Нека други го гледат и си мислят колко би било хубаво да пият от него. А виното е в мехове – от кожа, от дране. И то никога не е “хубавото вино”, затова го изпийте с приятели!