За Различното от “режима Борисов”

Първоначално разбиране на политиците реформисти, които илюстрират Борисов не само като техен политически враг, а като “враг на България” или враг на българската политика, или пък дори враг на политиката (за тях демократия и политика са тъждествени) като цяло, е че българският Преход е могъл – и се е провалил – да роди алтернатива на Борисовият управленски строй. Задача, с която самите те се заемат. Тоест, реформата-като-такава в българската ситуация е планирането и постигането на алтернативата-на-бойко. Любопитна и важна тема за наблюдение е защо този провал е привидно по-тежък и скандален от провала на Прехода. Казано иначе – защо неуспехът на алтернативата е по-грозен от неуспеха, родил Борисов.

В развоя на нашия анализ ще стигнем до (ярко) сивото заключение, че привидността е лъжлива: Борисовият режим-като-провал е всъщност нормата (или структурата, или системата) на българската Преходна политическа ситуация. И именно затова “реформата се проваля”. Или именно затова ПП-ДБ биват разкрити като (ако не по-кофти, то) същите крадливи, корумпирани “анти-български” политици. Още повече – ще дръзна да твърдя, че всякоя овластена политическа пост-преходна партия у нас неизбежно ще се яви по същия начин като ГЕРБ.

Структуралната диалектика учи, че “раната” в едно тяло се “излекува”, когато се откъсне от тялото. Казано иначе – привидният дефект в един обект не е дефект, а необходимост – и именно това е диалектическото движение: приемането му като такъв.
С това предвид, нека илюстрираме дефекта: Политикът реформист вижда в Борисовото управление дефект в българското политическо тяло. Стреми се, убеден е той, в отстраняване на дефекта. И впрочем се стреми по всевъзможни начини да замести този дефект: договори за почтеност, фантазии за “правилна” демократичност, за независимост на властите и прочее. Всякакви похвати, които биха “запълнили дупката Борисов”. Това предполага разделение Борисов-българска политика. Но какво ако българската политика е Борисов? Можем ли да дръзнем да предложим, че същината на българския преходен политически момент е структуриран по “модела Борисов” – че този “модел” е “нормалното” положение на политиката? Иначе казано – да премахнем разделителната линия между Борисов и политиката и да кажем, че българската политика като такава е това, което виждаме в Борисовите прийоми?

Докъде ни води това решение?: първо, изяснява причината ПП-ДБ да попаднат в PR-дупката, в която днес се намират. Визирам, разбира се, фактите, че министри и агентурници на “алтернативата” участват в същия вид престъпни схеми, в което иначе набеждават ГЕРБ. Или: че разлика между ПП-ДБ и ГЕРБ на практика и на теория няма. Интуиция за последното имаме само от бърз поглед на техните политически стремежи. И двете формации се стремят да водят страната бърже-бърже към онзи празен жест, наречен “евроатлантизъм”; говорят със същите заготовки, пращат същите послания, мразят същите хора. За бога, дори вече работеха заедно, отричайки го.
Но решението е още по-радикално от претенцията, че “ПП и ГЕРБ всъщност нямат разлика”: то твърди, че системата-като-такава предразполага към същите тези престъпни деяния.

“Няма политическо решение” така има буквален смисъл: няма вот, който да постави нещо в “дупката Борисов”, което да я запълни, защото дупката не е Борисов, а “политиката на прехода” като такава. Можем ли тогава да търсим решение, ако самата структура на републиканската ситуация е (завинаги) надупчена – предпоставяща към схеми, корупция и прочее? Решението трябва да е от същия радикален магнитут като претенцията: самата републиканска система трябва да бъде прекроена. Не нейния пълнеж – самата структура. Ще рече: формата, под която нашата държава днес се управлява, ще трябва да бъде променена, ако искаме да преходим към нещо “различно от Борисов”.

Това значи ли, че иначе леко налудните призиви “към президентска република” имат поне зърно смисъл? Със сигурност значи, че е по-радикална промяна от просто нов и нов вот. Дали е достатъчно радикална – за съжаление можем да разберем, само след като я пробваме. Дали има още по-радикална? Със сигурност. Това, че не можем да си я представим, я прави автентична.