Отклоненията в експертизите: Как харвардски учени фалшифицират проучвания за статус
Попаднаха ми няколко статии относно чудотворците, които масмедиите наричат “експерти” и по стечение на обстоятелствата поетично се появява хомология по вектора “Харвард” с нашите политици. 37 проучвания по онкология следва да бъдат унищожени или редактирани след експозе срещу Онкологичния център Дана-Фарбер, като широк спектър илюстративни материали се оказват манипулирани с Фотошоп.
Защо им е на група учени да манипулират резултати – много често, както се изразяват авторите, – копи-пействайки илюстрации напред-назад в студиите си? Кариерно развитие. Направих си труда да прочета по-голямата част от оригиналната публикация по въпроса и се съгласявам с мнението на автора, че причините ментори по докторантски или пост-докторантски проучвания биха си приписали труда на студентите, е за да се изкачват нагоре в стълбицата на капитализираното учебно поле. Но мотивите не са толкова интересни, колкото следствията.
“Отидоха милиарди долари за този канцерогенен боклук, които обаче издигнаха много академични кариери, а някои доста забогатяха. Цели династии са излезли от Дана-Фарбер.”
Всички студии под въпрос са преминали “peer-review” от съответните журнали, в които са публикувани: всички тези проучвания са били преглеждани от трети лица и оценени като адекватни, тъй щото да бъдат публикувани. Какво ни казва това? Че никой не гледа. Никой не си прави труда истински да разглежда събраните и представени данни, преди да каже “да, ето малко научен продукт, вижте какъв прогрес вършим”. Нима можем спокойно да гледаме на експертизата, ако вътрешната малка властова игра е въпрос на статус и позиции? Въпрос на пари? Дори не знаем въпрос на какво е.
Поразително е и че на база съответните фалшификации са предоставяни позволения за интервенции с пациенти. Как биха се чувствали участниците, след като разберат, че неприятните намеси (като взимане на костен мозък) са злоупотребени за глупави егоистични амбиции? Как можем да взимаме резултатите от подобни експерти безкритично; да основаваме цели политики върху тях, че и да третираме не един, а множество “пациенти”, ами дори и цели държави? Визирам, разбира се, всезнайковците около ковид-пандемията. Било то математици като Лъчезар Томов, военни като Механджийски, а и академични бюрократи като онзи, дето стана жури на шоу за таланти.
Но този скандал около Харвард ни сочи по-дълбока философска истина: че отклоненията, наблюдавани в личната психология, геополитиката, че дори и климата, са присъщи и за висшите институции. Не; и за самата природа дори. “Защо нямаме напредък в лечението на рак,” пита справедливо лаикът? Не защото нямаме капацитета да ги постигнем, а може би защото са непостижими? В смисъла, че чисто биологичното отклонение “рак” е такова, с каквото субектите не могат да се справят. Докато не сменят перспективата, парадигмата си. Визирам Томас Кун и “Структурата на научните революции”. Кое е онова отклонение “от нормата,” което се противопоставя на прогреса в медицината? Ще се окаже, че е капиталовата амбиция – дали икономическа (кинти), културно-образователна (привилегии) или социална (връзки).
Ампасът на липсата на научно постижение се разрешава със страничен поглед. А той разкрива съвършено различната цел на институциите.
Нищо чудно, че Кирчо и Кокорчо изконно не мислят за държавата, за която са поели отговорността да навигират.
Нищо чудно, че умереният гражданин, който се съмнява в Говорещите глави и е низвергван като конспиратор, стои перпендикулярно на онзи така наречен жълтопаветен гражданин, който пък прокламира Науката като деполитизирана и учените като алтруисти, “чужди” на човешката крадлива амбиция. Отклонението, бездната между тези два субекта, е същата бездна, деляща академичната институция и реалността на епидемиите, фармацевтиката и капитала, суверенното и глобалисткото. Тези отклонения са присъщи на самата природа. Делюзия е да мислим, че сме й чужди в стремежа си да я покорим практически. Защото несъответствията не крият дълбоки, златни истини, бариерата до които е нашето човешко [не]знание. Те крият неблагоприятната истина, че ампасът е въпрос на гледна точка.