Въпросът, който си задавам

непосредствено след емисията на Тъкър Карлсон за срещата му с Джулиан Асанж, е диалектически. Притеснен от слабо очевидната закономерност, че под привидния безпорядък един невидим порядък (едно невидимо “здание”), една невидима поредност не спира да акумулира, да се движи.

Напомням, колкото мога по-сбито, че Асанж бе тикнат в затвор с максимална сигурност след фалшиво обвинение (недоказано), не защото кадрите от войната в Ирак, които той публикува в безпрецедентния си сайт Уики Лийкс, потвърждават лъжите на хегемонния американски елит; не и заради уличаващите в лъжа Хилари Клинтън документи, изтекли от самата Демократическа партия (но по думите на Клинтън “дело на руски хакери”), а заради осветяването на разликата в наказателната отговорност между военнопромишления комплекс на САЩ и гражданите на САЩ. С други думи: “всички са равни пред закона” е царицата на лъжите. (Не само в САЩ; в човешкото състояние.)

Смея ли да пропусна факта, че тогавашният директор на ЦРУ Майк Помпео възнамерявал да (само)убие Асанж? Страхувам се, че нашенският елит го сърбят пръстите да наказва журналисти по подобен начин, но за него по-късно.

Гледали ли сте онзи епизод от Блек мирър, в който поуката е, че “истината”, изложена в рамките на системата, се пакетира от системата и й се лепва ценичка? Диалектичното ми опасение е, че “истината” на Карлсон, която впрочем вече има ценичка и следва да бъде видяна само след заплащане на неговия личен сайт (трябва да ядем, а?), е от онези касовите. За какво се ползват те, след като биват назовани, с други думи именно пакетирани, от хегемона? За винтили. Досущ като в епизода на сериала, Тъкър има емисия, която хората да погледат, да изцъкат с език, да препсуват хегемона и да сменят канала като им омръзне. Нефелни истини. Не-събития.
Защото ако истината беше събитийна: ако раздираше структурния параван, пред който всички сме застанали да гледаме киното на действителността си, Тъкър щеше да я предостави на възможно по-широка публика без задни финансови мисли, а хегемонът щеше да ни пречи да я видим; щеше да реагира спрямо едно събитие.

Звучи сякаш се заяждам, че Тъкър иска пари за интервюто, и че затова давам линк към по-свободен сайт за видео споделяне. Това би било циничното тълкуване на коментара ми. Но под циничното се крие неговото опако: искреното. А искреното е, че Тъкър не направи нищо повече от това да ни напомни, че хегемонът е зъл (по общоприетата морална дефиниция, вярвам). Нещо, което все сме знаели, надявам се. Какво постига Тъкър, освен да нагнетява за 15-тина минути едни вече нагнетени хорица?

Напомни, струва ми се, колко малко ни дреме. Изоставените аматьорски пропагандни материали с лозунги за освобождаване на Асанж, видни в кадрите, показват обезверяването или – както съпругата на Асанж се изрази, – неразбирането на обикновения гражданин. (Иска ми се да кажа “липсата на достояние” в твърде буквален превод от английското lack of under-standing.) Неразбирането на тази привидно безпорядъчна, извън-редна, ситуация.

Защо трябва да ни дреме? Нека уточним, че от властова; от хегемонна гледна точка действията и стратегемите срещу “проблемът Асанж” са правомерни. Доколкото “право” е посока, а не морал. Разбира се, че ще оркестрираш най-тегавото наказание срещу лице (при това плебейско), което е обидило абсолютната ти власт на хегемон – и тук “абсолютна” значи и властта да назоваваш причини и следствия, и властта да не ги назоваваш, ако ме разбирате. По този резон действията на Туск в Полша също са съвсем правомерни. Ще се върна към Фуко като напомня, че привидно неутралните институции са стожери на властта на управляващия елит: тоест, когато нов елит детронира стария, е правомерно старите институции да бъдат разтурени и реорганизирани. Държавната телевизия да бъде “реформирана”, ако щете.

Как тогава няма управляващият елит, отново по Фуко, да мобилизира един от най-големите си стожери – наказателната система, – за да накаже своя буйстващ опонент?! Апропо: най-тежката форма на наказателната система! Разбира се, че това ще стори, ако не може да го убие! Епстийн, например, бе убит, не защото много говореше, а защото много мълчеше. Наказанието за Асанж е по-пагубно. Той трябва да страда, казва елитът, за да знаят всички кога се мълчи. Епстийн трябваше да спре да съществува, за да се занули вероятността изобщо да проговори – по невнимание или с умисъл. Защо да ни пука?!

Защо да ми пука, щом Тъкър показва своите предпоставки да бъде следващия апаратчик на същата ситуация. Визирам слуховете и страстите да бъде вицепрезидент на Тръмп. Или защо да ми пука, когато всичко това се случва “на континент разстояние”? Струва ми се, че не е необходимо да обяснявам на читателя как тези случки “отвъд океана” афектират политическия климат тук; този довод го зачеркваме. Защо обаче да ми пука, щом това не е въпрос за насъщния хляб? Прагматичният въпрос.

Защо наистина? Може би защото искаме да можем да говорим и пишем, или така сме си наумили. Или защото ни е страх, че нашите тук, които очевидно имат същата липса на скрупули, може да ни посегнат по подобен начин (не могат, нямаме толкова страшни затвори). Дали защото ни е писнало да вършим обратното на това, което говорим, или защото веднъж в живота си искаме ние да наказваме? Избирам да вярвам, че има и още причини.
На мен ми пука, защото едно от малкото важни неща, които чух в емисията на Тъкър, е, че Асанж е с много по-ясен, трезвен разум, отколкото досега ме лъгаха в печата. Дава ми надеждата, оптимизма, че ако (Господи, нека бъде “когато”) излезе, ще има желанието да наказва.

П.П. Не бива да пакетираме дисидента. Така го принизяваме до стока за консумация. Предвид това, съм изкушен да го сторя с естетическа цел. Простете ми.